Една сутрин Марс го повика. Когато влезе в каютата на капитана, Белия не можа да се отърве от натрапчивото чувство, че стои лице в лице с Али Урода. И Марс, и Мобарак си служеха единствено с ръцете, и двамата имаха нещо унизено в очите, и двамата изпитваха животинска болка от пълната си безпомощност.
— Трябва да ме застреляш, Аваля! — спокойно каза французинът — За какво е годен жив труп?!
Вангел стана от леглото. Изпитваше и съчувствие, и — бог да му е на помощ — мъка. На този горд и силен мъж подхождаше по-благосклонна съдба и по-достойна смърт.
— Ще се погрижа за тебе, дон — със свита душа каза Вангел. — Ако сатаната не реши друго, ще те заведа в Русия. Ще гледаш коне, ще се намери и жена деца да ти ражда! Има живот пред тебе, дон, и аз, Вангел Аваля, левантинецът, ти се кълна! Няма да те изоставя! Никога!
— Знаеш ли какво бреме е човек без крака?
— Нали няма страдание, което да не е човешко, дон!
— Има, Аваля. Унижението!
— Ти загуби краката си в бой, дон! Аз ще поема кораба, като му дойде времето, ще избия сарацините, ще взема жена си от Янина и през проливите ще се вмъкна в Черно море. Султанът е беззъбо куче на синьо дъно, а през проливите ще минем нощем. Веднъж влезем ли в Понт, до Русия, ако е рекъл бог, има десет дни попътен вятър!
— Красиво звучи, Аваля, благодаря ти. Сега си иди! Ще спя, ще мисля. Къде се намира „Бел фльор“?
— Около четиридесет и втория паралел, дон. След две денонощия ще влезем в Средно море.
— Добре, Аваля. Остави ме сам. От днес ти си Дон! За всички! Върви, уморих се… Аваля, ти ли заповяда да не ми дават оръжие?
Вангел дълго не отговаряше.
— Не искам да стреляш в устата си, дон!
— Добре, това е всичко…
„Бел фльор“ имаше няколко срещи, но жълтото знаме беше сигурна защита срещу любопитството и насрещните ветроходи си даваха вид, че бързат. Срещаха португалски търговци на роби, галери, пренасящи сол, транспорти с дървен материал от Африка, но никой не посмя да попита каква епидемия бушува на корвета. Вангел знаеше от какво се страхуват моряците. Чума! Само споменаването на тази дума беше в състояние да предизвика паническо бягство.
— Ще запомниш ли едно име, Аваля?
— Ще се постарая, дон! — борейки се срещу скуката, Вангел прекарваше дълги часове в каютата на французина, учейки наизуст френски изрази.
— Моят убиец се казва Уилям Бруукс, Розата на ветровете!
Вангел скочи.
— Бруукс? Но той плува на „Обзървър“. Този кораб се наричаше „Индипендънс“?
— Навремето, Аваля! Сега старият бриг е под командуването на сина му!
— Смарти Смайли?
— Откъде знаеш тези имена, Аваля?
— Говорих ти за Агадир, дон. Онзи бриг беше „Обзървър“, а на борда му бяха и Уиндроуз, и Смарти Смайли.
Марс мълча дълго.
— Някаква особена съдба бди над англичаните! Възмездието единствено тях не стига, Аваля. Винаги съм се питал защо и никога не намерих отговора.
— Според Филип Ткон, архонта, англичаните са по-смели от дявола!… — Съзнавайки, че говори глупости, Вангел не довърши фразата.
— И на португалците не им липсва кураж, а паднаха под испанско владичество. Не, Аваля, обяснението е друго, но аз не го знам. Никой не го знае.
— Защо воюваш с тях, дон? — Вангел беше загубил интерес към разговора и зададе въпрос, колкото да наруши мълчанието.
— Никога не съм нападал Британия, Аваля. Напротив, бъдещето на този свят е империя на англичани и французи. Само така ще усмирим високомерието на мадридските донове, за да съсредоточим усилията си в Новия свят! В далечна Азия, Африка… Русия и германските принцове започват да поглеждат към моретата. Ако не си подадем ръце през Канала, скоро няма да има място за нас!
— Щом мислиш за империя на французите, защо нападаш френското злато, дон?
Марс отново мълча дълго.
— Защото съм пират!
— Как стана пират, дон?
— Дълга история, Аваля. Преди двадесет години убих на дуел един от херцозите Гиз… Франция ме осъди на обесване!
Вангел млъкна, макар че и други въпроси глождеха мисълта му. „И Дрейк, и Рейли, и Хоукинс постигнаха славата си със смъртни присъди, но Британия опрости великите си мъже и ги отрупа с отличия за ужас на целия свят! — Ето защо английската съдба не прилича на ничия друга, дон!“
Същата нощ „Бел фльор“ мина през Гибралтар и нагази в Средиземно море.
Вангел завари София с шестмесечен син в ръце. Когато се надвеси над детето, миризма на сяра го удари в носа. Не можеше да има по-сигурно доказателство. Този плод на любовта беше негов! Белия дявол го кръсти Константин, в чест на императора — основател на Цариград, и затрупа леглото му със злато: „Ще те направя велик мъж, сине! — мълвеше наум той. — Ще ти дам богатство за власт и вълчи нрав за сила!“