Вангел не схвана думите на французина като заплаха, напротив, гледаше на Марс като на вдетинен, видиотен алкохолик, дрънкащ в делириум. Денят беше тих и ведър, безветрие имаше всеки ден рано следобед, после духваше от юг, захладяваше, но корветът цепеше вълните уверен като делфин и ветрилата му плющяха весело. Весело всъщност беше настроението на сарацини и левантинци, предчувстващи края на един мъчителен, безсмислен рейд.
Когато предсказанията на французина се сбъднаха, Вангел заповяда да заковат люковете на оръдията, да затворят трюма и бака, да оставят само щормовите марсели, да опразнят палубата и да го привържат към щурвала.
Небето потъмня, но от юг просветваха мълнии. Стихията приближаваше. Вълните ставаха все по-големи, но ритмични и можеше да се предвиди следващият удар. Скоро вятърът задуха отвсякъде и океанът кипна. Вълните налитаха на борд, на нос и подхвърляха „Бел фльор“ като лист. Все пак някаква закономерност имаше и Вангел все още си внушаваше, че пори вълните. Корветът изчезваше под вода, изплаваше тромаво и потъваше отново, и това дълги нескончаеми часове. Един след друг се пречупиха гротът, фокът, бизанът и всичко изчезна зад борда, скоро и надстройките щяха да рухнат под ударите на щорма.
Тайфунът си пое дъх, за миг замря и започна адът.
Когато окото отмина на север и „Бел фльор“ с разкъсани кормилни скоби заплува без посока, Вангел вдигна глава. Надстройките бяха изчезнали, но каютите изглеждаха непокътнати, макар и да не даваха признаци на живот.
Вангел Белия дявол пусна плаваща котва, разтърка кървясалите си очи, вмъкна се в каютата, залости вратата и спа тридесет часа. Когато се събуди, на борда кипеше работа. Мачтите бяха заменени с резервни, надстройките и леерите се възстановяваха, опъваха ветрила, ковяха капаци на мортирите.
— Добре ли спа, дон? — попита Сокон.
— И този път се измъкнахме! Как е Марс?
— Помоли, като се събудиш, да отидеш при него!
Белия тръгна към капитанската кабина.
— Наспа ли се, Аваля?
— Наспах се, дон!
— Беше тежко?
— Да!… Беше…
— Индийският океан — неопределено каза Марс. — Който не е срещал тайфун, не е моряк, капитане!
— Какво още не знам за морето, дон?
— Не си пресичал Пасифика?
— И през ум не ми минава да го пресичам! Никога!
— Няма смисъл! — Марс се надигна и взе каната с рома. — Пий, Аваля! Ти спаси корвета, сине! Самият господ — бог ти е надничал в люлката!
— Или сатаната! — Вангел отпи от рома и почувства остър, болезнен глад. — Ще заповядам да донесат храна.
Завари Марс устремил поглед към вратата.
— Бях сигурен, че бягаш, Аваля.
— Не съм ял пет дни!
— Яж… и пий! Аз ще те гледам…
Вангел се нахвърли лакомо. Яде козе месо, дъвка сухари, пи ром. Когато се оригна силно и се облегна на стола, очите на Марс изглеждаха и посърнали, и унижени.
— Какво има, дон?
— Силен е животът ти, Аваля! Радвам се на издръжливостта, на съня ти, на вълчите ти зъби! Бог ти е дал всичко, капитане!
— Дал ми е повече, дон! Приятел и съветник като тебе!
Марс мълча дълго.
— Дай ми оръжие, Вангел!
Белия поклати глава.
— Никога! Не искай това от мен!
Сокон заповяда да вдигнат ветрилата, оправи курса и „Бел фльор“ заплава на запад. Платната плющяха, въжетата скърцаха, сарацините запяха протяжните си песни.
— Трябва да ги избиеш, преди да влезеш в Средиземно море! — Вангел знаеше кого има предвид французинът. — Избери тиха нощ и пипай бързо! — Белия кимна. — След това направи молебен, Аваля! И аз ще присъствам!
— Утре, дон… До разсъмване всичко ще бъде свършено…
Избиването на сарацините стана на следващия ден по време на вечерята. Сокон подготви левантинците и изнесе мускети на форпита. Вангел застана на квартердека. По негов знак Лазар щеше да поведе клането. Сарацините усетиха заплахата: тишината беше такава, че левантинците непременно готвеха нещо. Омар, боцманът на Марс, изкрещя на арабски и ятаганите блеснаха. Започна стрелба. Стреляха всички християни. Сарацините предприеха атака, но бяха отблъснати и се укриха в бака. Тогава Сокон ги изби с вряла вода. Вангел Дон де мар се заключи в кабината, запуши ушите си с восък и легна.
Лазът го събуди на сутринта. Молебенът започваше…
— Един от моите деди, Аваля, е бил участник в защитата на Константинопол. Служил е при сената на Генуа. Оставил е спомени. Това е библията на мерзостта, капитане! — Седяха на столове, заковани за палубата, и чакаха залеза. Марс като че ли свикваше със състоянието си, пиеше по-малко, беше престанал да се оплаква от безсъница, въпреки че лоените му свещи мъждукаха до сутринта. Беше започнал да яде и дори да изпитва глад.