По негови изчисления най-късно сутринта щеше да се появи африканският бряг, а при добър вятър и с помощта на всевишния след десет дена, най-късно две седмици, щяха да нагазят в Атлантика и да обърнат руля на север.
— Мохамед Завоевателя е влязъл в града, но атаката е водил ромеят Занатос паша, флота е командвал българинът адмирал Балтоглу, унгарец инженер му е построил тежката артилерия, а генуезците са стояли затворени в Пера и хладнокръвно са гледали как еничарите подлагат на клане Свещения град. Това е истинският край на Византия, Аваля! Християнският свят не заслужава по-добра участ, щом католици, ортодокси, лютерани воюват помежду си, щом се мразят като еретици и гледат на братовата смърт като възмездие свише. Напусто пилееш енергията си за една химера, Аваля! Византия нямаше причини да съществува и затова загина. В съвременния свят е годен да оцелее само единният, еднороден и еднокръвен народ. Византия беше котел с космополитна смес, затова при първия полъх на бурята се разпадна на племена и народи.
— Архонтите вярват във възкресението й, дон!
— Птоломеите са вярвали, че ще възстановят Египет, Ахменидите — Иран, Цетегус — Рим, но нито една от империите не възкръсна, Аваля! Напротив, загинаха завинаги, макар че върху техните развалини други народи изградиха своето величие.
— Византия е жива, дон! — Вангел се опита да противоречи, макар аргументите на французина да изглеждаха съкрушителни. — Императорските фамилии имат наследници. Кантакузини живеят в Трапезунд, Погонат на остров Хиос, Ткон Македонец в Солун, Ангелите в Атина… Старият Погонат чака в храма „Света Мария Монголска“, синът му — в залива на Сидра. Императорското злато се пази в манастира „Памакаристос“ и е на разположение на всеки, който вдигне Леванта срещу падишаха.
— Ти знаеш къде е златото на Византия, Аваля? Защо не е в ръцете ти?
Вангел дълго не намираше какво да отговори.
— Защото не знам къде е манастирът, дон! Знаят само наследниците на четирите императорски фамилии!
— И двама от тях са в Сидра?
Белия кимна. Мълчаха дълго. „Бел фльор“, оцелял от тайфуна, пореше вълните, като че ли горд от себе си. Лъвската му ростра грееше златна, осветена от последните лъчи на залязващото слънце, на стенгата му се вееха византийските орли, забравен флаг, но достатъчно неутрален за тези ничии води, в които всяка среща представляваше смъртна заплаха.
— Връщаме се в Сидра, Аваля! — напрегнато, с глух, задавен глас каза французинът. — Не търпя възражения!
— Това е лудост, дон! Аз съм пират, но не и предател! — Филип Ткон вярва в мен като в…
— Като в бога сионски! — Марс го прекъсна с дрезгав смях. — Пиратът е пират, за да не се съобразява с никакви закони! Нито божиите, нито на честта, още по-малко на празните химери… Ти си пират, Аваля! Пиратът ще намери манастира дори ако трябва да свари на бавен огън малокръвните византийски инфанти!
Слънцето потъна внезапно и несвикналите очи изтръпнаха от мрака.
— Мисли, Аваля, и плувай към Сидра!
Всъщност наследниците на Кантакузин, Палеолог и Комнин, бяха измрели или от турски ятаган, или от разврат и безделие в дворовете на западните владетели. Оставаха двете фамилии Погонат и Ткон Македонец, прекарали столетия в сянката на трона, но дали достатъчно императори, победоносни или безлични, за да съберат романтично настроени последователи зад пурпурните си мантии. Филип не беше годен да управлява с меч. Той беше по-скоро пастир, духовен водач и Белия си го представяше повече с патриаршески скиптър, отколкото с василевсовата диадема на главата. Преди да се срещне с Исак, Вангел беше разпределил ролите в императорския водевил. Погонат на трона, Филип начело на православната църква, а войската и флотът под негово върховно и независимо командуване. Исак разби тази илюзия, но Филип продължаваше да бъде най-близкият му приятел и Вангел Аваля нямаше, не, нямаше да посегне на мечтата му. Останали без средства, архонтите щяха да загубят последния си шанс да въоръжат армия срещу султана, а Западът изглеждаше негоден да организира нов кръстоносен поход въпреки привидното желание и на папата, и на монарсите. Вангел не чувствуваше ламтеж за злато. Имаше предостатъчно. Парите бяха власт, а на него власт не му трябваше. Не по-голяма от тази, която имаше. Делът му от френското злато беше огромен, а и не беше единственият извор на средства. За него беше по-важно да изведе близките си от Отомания и да свърши с безсмисленото реене по моретата.