Наближаваха Гибралтар, когато Вангел влезе в каютата на французина. Завари го брадясал, раните му бяха започнали да гноят, сладникавата миризма на гниенето го удари от вратата.
— Не, дон! — каза Аваля. — Няма да посегна на архонтите! Не за злато!
— Умирам! — Марс не беше в състояние да слуша друго, освен вътрешния си глас. — Аваля, имам нужда от помощ!
— Ще направя каквото мога…
— Не, Аваля, ще направиш каквото трябва! Искам пищов и отрова. Веднага! Още сега! Не искам да умра луд! Ще полудея от болки! Бъди човек, момче!
Вангел чу истина. Днес я чу.
— Закълни се, че искаш смъртта си, дон!
— Кълна се! И в бога, и в дявола! И още нещо… В Сидра… Потърси къщата на Сияд. Убий го, той е мой роб. Разкопай избата под винените бъчви. Там е всичко, което имам… Върви, Аваля, бог да те пази!
— Сбогом, дон! — каза Белия, но французинът махна с ръка и затвори очи.
Вангел натовари Сокон със смъртната церемония на Марс, но когато спускаха савана в морето, застави целия екипаж да падне на колене и прочете молитва за спасението на духа на Жан Марс французина, наречен Дон де мар във водите на Леванта.
В Янина Белия дявол завари втория си син. Момчето беше русо и синеоко като него и наближаваше година. Кръсти го Филип в чест на Ткон Македонец и отиде да закопае златото на Марс в подножието на Томор.
Лазар го нямаше. Беше заминал да търси нова земя за фамилията, но Дако беше в града и тръгна с него. Шкодер беше разпродал имотите си в Киркира и чакаше знак от Вангел да тръгне на север. Белия се отби в Сидра, взе съкровищата на французина, но не уби Сияд, напротив, даде петстотин златни бизана на стария судански роб, ала когато се връщаше към пристанището, заобиколиха го въоръжени сарацини.
— Това са хората на Тургут! — прошепна лазът. Оказа се прав.
— Здравей, дон — каза Тургут Сфакс. — Тежко ли е златото на французина?
— Върви си по пътя, Тургут! — Вангел знаеше, че нямат шанс да опазят кожите, ако се стигне до оръжие. Бяха двама срещу петдесет сарацински саби.
— Дошъл съм за златото, дон!
От редиците излезе Амин и Тургут го остави да говори:
— Дон — каза сарацинът. — Ти ми подари живота, днес аз ще ти го върна. Остави златото и вървете! Вървете със здраве, дон, но златото на французина — на земята!
Вангел видя и Сияд. Сега суданецът не изглеждаше жалък, нито толкова грохнал.
— Марс ме съветваше да те убия, Сияд! — каза той.
— Трябвало е да го послушаш, дон! — кротко отговори робът.
Белия направи знак на Сокон да остави торбите и тръгна през сарацините. Никой не го спря. Когато се качиха на борда, лазът попита:
— Ще се върнем ли, дон?
— Да! — Вангел трепереше. — Не днес, лаз! Ще се върнем, когато не ни очакват!
Лорчата направи три курса до Епир и бившите пирати отново се превърнаха в мирни поданици на Османия. На борда останаха пет моряци от околностите на Янина, Сокон и Белия дявол.
Вангел слезе при устието на реката, а Сокон отведе корвета нагоре по брега. По-късно щяха да се срещнат в Янина.
— Изчезнеш ли още един път, няма да ме намериш, Вангели! — каза София. Лежаха един до друг, загледани през прозореца. Нощта беше гореща, лунна, в обора пръхтяха коне, нервният Албанец крачеше из двора с мускет в едната ръка и с ремъка на вълкодава Сур в другата. — Няма да живея като вдовица при жив мъж!
Вангел галеше мускулестия гръб на жена си и с наслада слушаше заплахите й. Беше му домилял наглият й нрав, обичаше да гледа мълниите в очите й, да слуша съсъка на езика й.
— Обичам те, Софийо! — каза той.
— Лъжеш, пес похотлив! Кой знае колко мръсници те чакат из пристанищата! — София се вбесяваше от собствените си думи. — Ще те заколя, докато спиш, пирате!
Жена му го удари с юмрук в гърдите, Вангел я обърна по гръб, затисна я с тялото си. София омекна, пръстите й плъзнаха по кожата му и любовта се събуди отново.
— Обичам те! — София се бореше с учестеното си дишане, Вангел стоеше на прозореца и гледаше сухата вахта на Албанеца. — Няма да заминаваш, нали?
— Не! — разсеяно отговори Белия. — Ще заминем заедно… на север.
— А кораба?
— Сокон ще го докара… ако е рекъл господ.
— Не ми харесва твоя лаз, Вангели!
— Ще свикнеш!
— Никога!
— Сокон е пират… животът ме научи да вярвам на пиратите!
— Лазът не мрази Менон.
— И аз не го мразя — Вангел се „върна“ в спалнята, — макар че е червей и че е готов да продаде майка си!
— Аз го мразя! От дете! Дако го мрази… Само баща ни не вижда какъв Юда е пръкнал!
— Забрави Менон — каза Белия, — съмнявам се, че някога ще чуеш за него!