— Лазар каза, че опитал да ви убие — продължи да разпитва София.
Вангел настръхна. Не очакваше толкова недискретност. От Лазар не!
— Албанеца знае ли?
— Не.
— Не му казвай!
— Няма — вяло обеща жена му. — Лазар те обича, Вангели. Каза, че си син на небето… Каза: „Вангел дон е велик капитан!“
— Напускам морето! Да видим как ще бъде на сушата!
София скочи отново.
— Как ще бъде ли, Вангел дон? Ще ти кажа! Ще гледаш жена си, синовете си! Няма да мърдаш без нас. Имаш злато, други ще работят за тебе. Ти ще гледаш коне и ще учиш момчетата на мъжките работи!
— Така да бъде, жено! — усмихна се Белия. Гладен съм. Донеси нещо за ядене!
На сутринта Дако натовари конете и Вангел ги поведе към Томор. Не познаваше зет си, готвеше се да разбере що за човек ще отведе със себе си на север.
Излязоха от града и поеха към вътрешността по арнаутския път за Битоля. Предстоеше два дни преход, после щяха да навлязат в буковата гора в предпланините на Томор. Градските стени на Янина все още се виждаха, когато от храстите откриха огън. Вангел смушка коня, но преди да избегне засадата, видя Дако да пада от седлото с ръце на лицето.
Вангел навлезе в гъстия дъбак над пътя, скочи от коня и криейки се зад стволовете, тръгна обратно към засадата. Беше ранен, но куршумът беше разкъсал кожата на бедрото, раната не беше опасна, макар че кръвта започна да пълни ботуша.
Белия се надвеси над пътя и видя нападателите. Водеше ги Осман бег, началникът на янинската полиция, но сред нападателите бяха племенниците на пашата Турсун и Халил, негодници, насилници и комарджии, но любимци на Аян и неприкосновени за закон и саморазпра.
Когато конниците препуснаха на кушия, Вангел прехвърли мъртвия Дако през седлото и накуцвайки, се върна в Янина.
Албанеца погреба сина си и се затвори в зимника. Пиеше вино и мълчеше. Не отговаряше и на София. Когато на четвъртия ден излезе посърнал от безсъние и вино, косата му беше бяла, снагата му, жилава като на сръндак — завинаги счупена под тежестта на мъката.
— Пашата ни удря — примирено каза той. — Ще ида да разбера защо.
— При Аян ли отива?
София поклати глава.
— Той има свои хора.
Шкодер се прибра късно и отново се затвори в зимника. Беше сряда. Излезе в неделя по обяд, за литургията.
— Загубих двама сина, Вангели! — каза той. — Менон е пратил хабер на пашата, че клането на черкезите е твоя работа!
Вангел изтръпна. „Сокон е проговорил?“ Докато лазът не се върнеше, истината щеше да остане в тайна.
Заживяха нащрек, спяха въоръжени, заслушани в лая на Сур. Единствено София даваше воля на гнева си.
— Ако си велик дон, ще отмъстиш за брат ми!
Вангел мълчеше и чакаше. Лазар трябваше да се върне от Молдова, Сокон и момчетата да слязат по далматинския бряг на коне. Дните се нижеха един след друг, напрегнати и еднообразни. Вангел рисуваше плана на бъдещата къща, София не пускаше децата в двора, Албанеца пиеше в зимника.
Един ден пашата прати хабер, че е заловил убиеца на Дако и ще го беси публично, на градското тържище. Вангел пъхна пищовите в пояса, камата в ботуша и отиде на екзекуцията. Бесеха циганин, полулуд-полумалоумен, негоден да натъпче мускет, камо ли да застреля конник в зъбите.
Белия прие съжаленията на пашата, извини Албанеца с болест на душата и се прибра под ироничните погледи на Турсун, Халил и бабаитската им шайка.
— Ела, Соконе! — Белия го вкара в къщата и измъкна пищовите. — Ти ли каза на Менон кой изкла черкезите?
— Аз, дон.
— Защо?
Лазът знаеше, че умира, но нямаше страх в очите му.
— За да знае кой брани честта на сестра му!
Вангел изпъшка и седна в яслата.
— Какво излезе от твоите хвалби, лаз?
— Разбрах, дон! Ти беше прав… Менон е куче!
— Скъпо струва твоето просветление, грузинецо! Кажи, какво да те правя… Сам реши съдбата си!
— Стреляй, дон! — спокойно каза Сокон, — но ако ме оставиш жив, с тия две ръце ще удуша онова куче!
— Как мислиш, Соконе, ще те застрелям ли?
— Не.
— Защо не?
— Аз съм твой брат, дон! Мъжете не стрелят по своите!
— Прав си, няма да те убия, но ей богу, ако София или Албанеца разберат, че ти си ме предал, ще ти изтръгна езика!
Сокон се усмихна гузно.
— Лазар ще се сети, дон.
— Ще говоря с него! — кресна Вангел. — Къде са момчетата?
— В гората над града.
— Да ме чакат в манастира „Свети Мина“! Утре по тъмно ще бъда там! Върви!
Осман бег тръгна да посрещне битолския валия, а Сокон и левантинците му направиха засада.
Вангел пиеше кафе с Аян Янински и разговаряха за египетските камелии, цъфнали в двора на сарая. Когато приличието позволяваше, пашата попита: