Един ден пашата постави и неговия дом под охрана. Тогава Белия изкова кука, подобна на абордажните, върза я на въже, скри я под чула на седлото, яхна коня, спря пред заптиите, провикна се:
— Кажете на Аян паша, бог да подслади дните му, че Вангел Аваля отива да се поклони на мощите на света Анастасия Родоска.
Един час по-късно сви в планината, върза коня и криейки се в храстите, обходи града до западната му страна. Когато падна нощта, надяна чула на главата си, хвърли куката на стената и по познатия път проникна в крепостта. Халил живееше в дясното крило на двореца, но за да се стигне до покоите му, трябваше да мине през сараите на пашата, по чардака на харема, по петметровата отвесна стена в двора на принца.
Когато градът утихна, Белия започна промъкването. Три часа му трябваха да се добере до леглото на Халил и три дни, за да се измъкне от двореца.
Халил го нямаше. Белия приготви йоанитската си тарота и зачака. Принцът се върна сутринта, но когато тялото му се изпразни от живот и очите му загубиха поглед, Вангел чу гласовете на конярите. Дворецът се събуждаше.
Белия излезе от сараите, прехвърли се в двора на пашата и се укри в запустелия гълъбарник над вътрешния двор на харема. По обяд откриха убийството. Започна паника. Белия се забавляваше, гледайки дългия ритуален тоалет на ханъмите. Пашата пресече двора и през малка дървена врата, която през нощта не беше забелязал, мина във владенията на племенника си. Започна вайкане, плач, пресилени, неискрени вопли. Пашата мълчеше блед, та сив. Красивото му мъжествено лице беше сгърчено от непосилна омраза и фанатична жажда за мъст. Белия дявол беше спечелил още една битка срещу неговото всемогъщество. Дворецът се изпълни с войници, претърсиха всеки ъгъл, но в харема влезе само Аян.
— Жени — извика той. — Виждали ли сте мъж?
— Де това щастие! — отвърна една от тях и пашата излезе погнусен…
На третия ден Аян вдигна охраната. През нощта Белия мина по обратния път, намери подивелия си кон и по обяд, полумъртъв от глад, влезе в Янина.
Пашата не даваше вид, че се интересува от поведението на русия търговец, не изпрати хора да питат къде е бил три дни, дори махна заптието пред къщата му. София весело търчеше из двора, но Вангел чувстваше по интуиция, че толкова мир не е на добро. Минаха десетина дни. Нито Лазар се връщаше, нито Аяк Янински се интересуваше от него. Сокон се криеше в пещерата, пиеше ром и кроеше планове за семейно щастие.
— Лазар се бави — каза Албанеца един ден. — Започвам да се безпокоя!
— Ще дойде, Албанец. Изпратихме го да върши тънка работа… Трябва му време и умение… Той има и двете!
— Ще чакаме… — Албанеца се приготви да се върне в зимника, но очите му се разшириха и Вангел проследи погледа му. Трима черкези бяха спрели пред вратата.
— За мен е — каза Белия, когато ги чу да викат.
— Господарят, Аян паша, те вика, беим. Веднага!
— Запрян ли съм? — попита той.
— Пази боже! — отговори старшият. — Господарят каза: „Доведете Вангел бей!“ Това е всичко.
— Викал си ме, паша?
— Седни, Вангел бей. Разговорът ни ще бъде дълъг. Хей вие, вземете пищовите на госта да не му бодат корема!
Вангел изтръпна, но охраната беше зад гърба му и място за неподчинение нямаше. Измъкна оръжието и го подаде на стражата.
— Добре, бей — каза пашата. — Седни, кафе за госта и да влезе морякът!
Миг по-късно черкезите въведоха Менон. За кой ли път в тая прокълната от бога Янина Белия дявол разбра, че е мъртъв.
— Здравей, шурей — усмихнат каза той. — Радвам се да те видя!
— Съмнявам се, дон! — Менон беше мъж и самообладанието му беше възхитително. — Моето появяване е твоят край!
— Знам, Меноне… Паша, аз съм Белия дявол!
Аян беше забил тъмните си антрацитени очи в кафето.
— Как изби черкезите, Вангел бей? — кротко попита владетелят на Янина.
Белия му разказа с подробности и за нападението, и за бягството. Аян се интересуваше от всичко. Целият му живот беше протекъл в Янина и към широкия божи свят изпитваше наивното любопитство на детето. Вангел описа рейда си до бреговете на Новия свят, говори за Марс, за Махмуд черкеза… Аян знаеше за гибелта на сарацинския дон, но не свързваше русия пират бей с тази смърт. Менон потвърди.
— Присъствувах на обесването му, господарю! — Шуреят му се поклони с раболепието на слугата. — Вангел дон говори истината.
Вангел Аваля Дон де мар не скри нищо. Пред премрежения поглед на пашата се занизаха фантастични картини от Африка, Молукските, Минданао, тайфунът в Индийския океан, смъртта на Марс, предателството на Тургут Сфакс… Менон не скри злорадството си.