— Сокон лазът скита някъде из тия гори, господарю! — каза той. — Ако ми дадеш сто души, ще го измъкна от дупката като язовец!
— Колко души има с грузинеца, Вангел бей?
— Пет левантинеца, паша!
— И ти искаш сто души, Менон бей! — Пашата подсили презрението си и албанецът млъкна.
— Кой обезглави Осман? — Въпросът като че ли беше отправен към Менон, но Белия знаеше, че той трябва да отговори.
— Аз, паша!
— Но ти седеше тук, на този миндер?
— Всичко е в бързината, паша ефенди! — високомерно отговори той.
Аян преглъщаше трудно.
— А Турсун, а Халил… Ти ли затри наследниците на Янина, Бял дявол бей?
Вангел пое на гърба си обесването на Турсун, макар Сокон да беше екзекуторът, и заведе пашата в гълъбарника над харема да му покаже къде се е крил три денонощия. Когато се върнаха в сарая, пашата даде знак и черкезите изпратиха Менон до вратата.
— Знаеш ли какво те чака, Вангел бей? — с явна тъга попита пашата.
— Въже, паша!
— Жалко, бей! Арслани като теб правят този свят по-красив! Наистина жалко! Ако бяхме от една вяра и служеше при мен, щях да те затрупам със злато и почести!
— Винаги е така, паша!
— Не те разбирам!
— Големите мъже се срещат само като врагове!
Белия дявол поставяше него, владетеля на Янина, на една нога със себе си и пашата се задъха от удоволствие. Слугите донесоха прясно кафе за него и вино за скъпия гост Бял дявол бей, който щеше да излезе от сарая окован във вериги и с топуз на краката.
— Имам една молба към тебе, паша ефенди!
— Жена ти, бей?
Вангел кимна.
— София няма нищо общо с моите работи, паша!
— София ханъм и децата ти ще бъдат под моя закрила, Вангел бей! Само те… Нито за стария Шкодер, нито за едноръкия мога да ти гарантирам нещо!
Вангел очакваше повече, но Аян не беше човек на празнословието и ако кажеше нещо, всички знаеха, че наистина го мисли.
— Нанесе ми тежка мъка, бей! Турсун и Халил бяха синове на сестра ми Июкет… Имах ги за мои деца! Един ден Янинският вилает щеше да остане под тяхно разпореждане…
— Те убиха шурея ми, паша!
— Лъжа!
— Видях ги с очите си. Водеше ги Осман бег с няколко черкези от твоя конак!
— Днес всички са мъртви, бей?
— Мъртви са, паша!
Отново настъпи мълчание. Вангел пиеше виното е наслада. Все още не мислеше за утрешния ден. В зандана на Аян щеше да има достатъчно време за размисъл.
— Мой дълг е да те обеся, бей, но нямам право. Ще те изпратя в Стамбул. Негово превъзходителства Мехмед Соколлу, великият везир, е обявил награда за главата ти. Имаш да отговаряш за битката при Коринт, за хазната на адмирал Али паша…
— Нямам нищо общо с този обир! Повярвай ми, паша ефенди!
— Не е важно аз да ти вярвам, Вангел бей! Важно е да ти повярва падишахът! Аллах да му отреди светъл ум и дълги дни!
Оковаха го с тежка верига и го поведоха към зандана. Мълвата за арестуването на Белия дявол беше обходила Янина. На входа на двореца го посрещна обезумяла тълпа. Пашата охлади страстите, провикна се, че затворникът-сатана принадлежи на султан Селим Втори и жадната за мъст сган му направи кордон до вратата на тъмницата.
Вангел вървеше бавно, прехвърлил на лакът железните брънки, русата му коса се вееше на вятъра, сините му очи светеха предизвикателно. В тълпата видя Албанеца и София. Лицето на жена му издаваше и мъка, и недоверие. Беше свикнала да мисли, че мъжът й Вангел дон, Белия дявол от Шиптарските планини, е неуловим и извън човешките закони.
На четвъртия ден Белия дявол изчезна. Пашата събра пазвантите и в беса си ги изкла до крак. После се сети, че мъртвите не говорят и че никога няма да разбере как е изчезнал Вангел бей от дебелите, непристъпни стени на тъмницата.
Вангел купи свободата си. Когато го смъкваха в подземието, изпратиха ковача на зандана да му постави топуз. Беше млад, жилав мъж с гъста, черна коса и сключени вежди. Любопитството му беше по-силно от усърдието. Докато ковеше, не късаше поглед от Белия дявол. Клепалото отскочи и смаза палеца на лявата, му ръка. Ковачът се разпсува на български. Вангел почувства надигащо се ликуване. Това момче беше единственият му шанс да оцелее.
На другата сутрин Белия попита:
— Как се казваш, момче?
Българинът помисли, че гласът идва от небето, и облещи очи в религиозен ужас.
— Стефан от Котел, господарю!
Вангел разпъна най-чаровната си усмивка.
— Какъв господар съм ти аз, Стефане? Я ме виж… На кой бог се кланяш, българино?
— На единствения, православния, господарю!
— Защо служиш на кучетата, Стефане?
— Избягах от Котел… Не питай защо, жив да си, господарю!