— Ястреб, Джон… Милорд!
Пиха дълго, загледани в стройния силует на корвета. Когато се върна на борда, София го посрещна с крясъци.
— Пиян скот! Къде се напи, дяволите да те вземат?
— При самите дяволи! — Захилен, фъфлещ, Вангел се докопа до койката, просна се по очи и мигновено заспа. Събуди се с главоболие, с метален вкус в устата и излезе да повръща зад борда. Когато очите му се проясниха и взе да различава предметите, разбра, че „Белия дявол“ е излязъл от Босфора и пори вълните към далечна Молдова, където го чакаше Лазар Шкодер, най-големият син на Албанеца.
8
Земята, която Лазар беше купил за Вангел Аваля, беше по-обширна от Киркира, равна, пасищна, осеяна с гори и езера, с широк пясъчен бряг и скални носове, удобни за пристани. Имотът се простираше от воеводството Кобадин до град Арнуз и излизаше с пристан на река Прут, пълноводен приток на Дунава.
Околното население беше твърде измесено. Молдовски румънци, руси, татари, поляци, всичко се беше смесило на тази земя, все още недосегаема от ръката на султана. Главните земевладелци, чокоите, както ги наричаха тук, бяха войводите (вода) Кобадин и Неводари, живеещи предимно в Яш, но собственици и на чокояти в Южна Молдова. Дунавът, блатист, потънал в гори, разлят и маларичен, беше така дълго желаната граница, отделяща Белия дявол от Османия.
Лазар беше построил къща на пет левги северно от Килия. Постройката беше солидна, тухлена, но гола и равна, строена без фантазия и на терен без облик. Вангел настани семейството си, яхна коня и придружен от Стефан Котленеца, тръгна да обходи владенията си. Спря в Измаил. Градчето му се стори малко като село, макар гарнизонът, обслужващ границата между Черно море и Дунава, да беше разположен тук. Вангел се запозна с офицерите на негово височество княз Сигизмунд Батори. Мълвата, че новият чокой се е появил, се беше разпръснала, а военните поради дълго общуване с местните говореха сносен, макар и завален български.
Белия прекара три дни в пиене на вино с княз Аурел Абруд, майор, изпратен тук за наказание от княз Батори. Аурел беше заловен при дуел, разжалван от полковник и заточен в този забравен от бога край за пет години. През зимата щеше да изтече втората година от срока. Абруд беше малко повече от тридесетгодишен, нисък, мургав и свадлив. Фамилията му беше сред най-богатата молдовска аристокрация. Майка му произхождаше от рода Радзивил, баща му беше посланик в Тюйлери, а брат му Еужен — маршал на княжеската гвардия.
Аурел изнемогваше в граничната скука, беше готов да се сближи и с дявола, стига да пие, да играе комар на едро и да има отношение към жените. Мощният левантинец му се стори добър партньор и князът не скри разочарованието си, когато научи, че в Килия го чакат жена и двама синове.
Абруд яхна английската си кобила и го поведе към Кобадин. Вода Николае отсъстваше, но майка му, величествена, красива старица с пронизващи очи, ги посрещна в патиото, заобиколена от прислуга, уродливи кучета и красив, прозрачен като паяжина порцелан. Аурел целуна ръка на тази доживяла до старост Касандра.
— Госпожо, това е Вангел Аваля, човекът, който купи граничната земя от вода Николае. За него ще бъде чест да ви поздрави! — Князът преведе, Белия се поклони ниско, по ориенталски, и в очите й видя пренебрежение.
— Но той е див! — каза на френски тя и кръвта заблъска в слепоочията му.
— Аз идвам от друг свят, госпожо! — спокойно, макар и излишно високо, за шок и неудобство на същия език проговори Белия. — Ако ви изглеждам див, ще избягвам да се явявам пред благородния ви поглед!
— Но той е мил! — невъзмутимо, не забелязвайки упрека, откликна Елиза Кобадин. — Моят син ще бъде очарован да има съсед като него.
Старицата стана, извини се с неразположение и последвана от квичащата си менажерия, влезе в двореца.
Вангел огледа сградата. Два етажа с железни балкони, с вътрешни дворове, с алея и парк за гости и два басейна, единият обрасъл във водни лилии, другият с фонтан и скулптури на чудовища, бълващи вода. Белия дявол щеше да построи къща в същия обем, но съвсем друга… Съвсем друга къща искаше той — крепост, — но първо трябваше да намери най-подходящото й място.
Аурел го поведе из улиците на Кобадин. Едва ли живееха повече от две хиляди души в градчето, потънало в клен и ясен, най-разпространеното дърво в тази част на Молдова. На широкия площад, осеян с дюкянчета, бяха и филиалът на виенската банка „Братя Бернщайн“, градското кметство, Военният клуб и традиционният пазар за храни и добитък. За изненада на Белия дявол в този равнинен край земеделието беше неразвито.
— Къде сте учили френски? — попита князът.