— По света… Бях моряк!
— Аваля? Що за име е това? Гръцко?
— Левантинско. В Средиземноморието народността и езикът отдавна са загубили значение.
— Външността ви е полска, руска… Трудно ми е да повярвам, че сте продукт на юга!
Белия се усмихна кисело. Все още беше под впечатлението от езика на Елиза Кобадин.
— И южняците не вярват! — Вангел се поклони, свирна на Котленеца и се понесе в кариер на север, към Татарбунари.
Когато конете капнаха от умора, Вангел спря за почивка и намери мястото на бъдещата си къща… Събуди го крясък на диви гъски. Стефан лъскаше конете със суха слама. Вангел тръгна по крясъка и се озова на брега на обрасло в тръстика езеро. Водите му бяха прозрачни, щуката се мяташе на слънцето, чапли газеха през тесните, естествени коридори, които разделяха водната площ на отделни езера. Сръндаци пръхтяха зад високата тръстика, виждаха се следи от глигани. Вангел се върна, яхнаха конете и обходиха езерото. Водната площ вървеше на изток, препъваше се в скалист бряг, а след него започваше стометров плаж и морето. „Ето мястото!“ Вангел избра кръгла поляна, спускаща се на естествени стъпала към езерото, защитена от кленова гора на юг и от морските плитчини на изток. До мястото нямаше път и освен ловци едва ли друг крак беше тъпкал високата трева на Скендера…
Подготовката за строежа започна веднага. Белия искаше кръгла къща с вътрешен двор с навеси, а в центъра — отвор за слънцето. Къщата трябваше да има двадесетина стаи, някои от тях дълги и обширни, с огнища и камини, но във вътрешния двор, под опасващия стаите чардак, трябваше да има още пет огнища, където семейството щеше да се храни от май до ноември. Лазар замина за молдовски Болград и купи камък. Останалия строителен материал и майстори Стефан щеше да набави от Татарбунари.
Сокон и левантинците бяха заминали за Лазия, така че освен с един коняр — влах, който зет му беше наел и като пазач на къщата — Вангел не разполагаше с други хора.
— Искам красива къща, Вангели — каза София. — И просторна… Сега, щом не ни заплашва нищо и ти си приятел с офицерите, аз трябва да науча румънски и да се сближа с жените им.
— Ако не искаш разочарования, не разчитай на такава дружба, жено! Аристократите общуват само с титулувани лица.
— Можем да ги купим всичките… С все земята и кучетата им!
— Златото има значение при сделки, но не купува равноправни отношения… Не винаги!
Белия забрави този разговор, но за София той се оказа съдбоносен. На търга в Татарбунари Вангел купи карета, черна, лакирана, с варакосани орнаменти. Потърси едноръстни коне, за предпочитане черни, остави Лазар да наглежда строителството и замина за Яш. Трябваше да завери имота си при нотариуса, да види столицата на новото си отечество и да облече жена си. За малкото време, което беше прекарал в Татарбунари, Вангел Аваля Дон де мар се беше ориентирал достатъчно, за да знае, че никой не бива да види София във вида, в който я доведе от Янина, и че трябва да я облече някъде далече, където никой не ги познава. Пресякоха Прут със сал и навлязоха в същинска Молдова. Селяните живееха в мизерия, но пътят беше осеян с дворци, срещаха елегантни конници, карети, а френският език вървеше навсякъде.
— Като се върнем, ще ми купиш учител… и на румънски, и на френски — обидена до сълзи каза София. — И за мен, и за момчетата!
София развиваше прекомерно доверие в икономическата мощ на фамилията и Белия окуражаваше радостта й от богатството. Животът с него я беше дарил с двама синове, но и с години на самота, с безконечно, търпеливо чакане. По негова вина бяха убили баща й, брат й Дако. Воден на абордаж, Лазар беше загубил ръката си, в омразата си към Вангел Менон беше проявил характера си на Юда и завинаги спечелил презрението й. Белия знаеше, че няма да склопи очи в мир, ако не предизвика още една среща, последна и кървава, с шурея си…
София беше видяла златото, а сега, далече от турския ятаган, душата й се отърсваше от страха и възраждаше радостта й от живота. Вангел щеше да й създаде всички условия да се почувствува съпруга и майка, а ако качествата на личността й позволяваха — на дама! София щеше да има повече и по-скъпи дрехи от съпругите на местните чокои, а ако имаше нужда — и от жените на яшките аристократи. Домът му ще е отворен и гостоприемен по всяко време. Гостите му щяха да пият първокласни вина, в кухнята щеше да влезе готвач — магьосник, но знаеше, че не е годен за искрено приятелство и че общуването му никога няма да прекрачи учтивата дистанция.
В очите на София гореше трескаво желание за общество, въпреки че съзнанието за непригодност я обиждаше до сълзи. Жена му имаше енергия в изобилие и Вангел Белия дявол не се съмняваше, че е годна да научи и усвои похватите на общественото си положение и да се превърне в дама, мечта, която, без да съзнава, я привличаше неистово.