Яш я смаза под товара на великолепието си, но златото си каза думата. Чувстващ състоянието й, Вангел я мъкнеше от магазин в магазин, купуваха всичко, което й привличаше погледа… мебели с орехов фурнир, библиотека с кристални стъкла, кожени фотьойли, персийски килими, сервизи от сребро, розенталов и майсенски порцелан, кристал от Виена и Прага, абажури и полилеи за лоени и газени свещи… Вангел беше богат.
Цената на земята, на къщата, на вещите го караше да мисли, че се е заселил в най-евтината страна и че огромното му богатство е практически неизчерпаемо. Вангел застави София да вярва, че всичко на този свят е достъпно за нея. Затрупана с играчки, на нея нямаше да й остане време да отвори очи за недостатъците на мъжа си…
Покупките, прибрани в ракли и денкове, напълниха десет волски каруци. Вангел се принуди да вземе конвой до Килия, въпреки че го уверяваха в пълната безопасност на пътищата.
В Яш София откри театъра и онемя за дни. Княжеската трупа представи „Страданията на великомъченица Ангела Трансилванска и нашествието на хан Авитоол Хуна“. Блясъкът на публиката, златото и диамантите, церемониалът на антракта поболиха душата й. По очите й се стичаха сълзи, въпреки че не разбираше дума… Всички жени плачеха.
На сутринта Вангел размени злато срещу бижута, дантели, сатен, кожи за яки, маншони, купи най-скъпите палта от руска норка и самур, пера от щраус и паун за безбройните, по негов вкус, отвратителни шапки на жена му, но на другия ден заповяда на Стефан да впряга каретата и въпреки протестите на София потегли обратно.
— Имам работа в Килия — каза Белия. — Строежът трябва да е готов преди есенните дъждове!
— Искам къща в Яш! — плахо, не вярвайки на каприза си, прошепна тя.
Връхлетя го гняв, силно потене. Белия заби нокти в седалката, пое дъх и каза:
— Ще пратя Лазар да потърси.
Обнадеждена и възбудена, София не разбра настроението му.
— По-добре да построим нова къща! Аз знам каква… Видях ги. Искам същата.
Белия беше направил първата крачка и щеше да върви до края.
— Иди с Лазар… С Яшката къща аз няма да се занимавам!
— Колко пари мога да похарча?
— Колкото е необходимо!
София увисна на врата му.
— Веднага тръгвам обратно! — задъхана, поруменяла от щастие, чуруликаше тя. — Децата ще останат с Влаха… Докато ти наглеждаш майсторите.
— Стефан най-добре се оправя с тях.
— Стефан ще дойде с нас! Лазар е мой брат… Няма да позволя да го превърнеш в кочияш! Освен това е с една ръка…
Вангел имаше нужда от Стефан, но прие и този каприз.
— Така да бъде… — каза той, борейки се с настроението си.
— Трябва да намериш жена за момчетата… От Килия. Да ги научи на добър румънски… И една учителка — французойка… Цяла Молдова говори френски.
— Кой ще намери тия жени?
— Ти! — Блестящото й, еуфорично настроение я правеше все по-несъобразителна, а в неговите очи това отдавна беше наглост.
— Добре — каза той, колкото да прекъсне разговора. — Ще поспя. Събуди ме на реката…
— Как можеш да спиш при такова щастие? — попита тя.
— И при нещастия спя! — Белия затвори очи, но не заспа. Заспа София. Няколко минути по-късно чу равното й дишане. Белия се прехвърли на капрата и взе поводите от Стефан.
— Легни.
— Не ми се спи, дон… Мисля си… — Белия почувства въпроса, почувства и преглъщането му.
— Смело, Котленец!
— Мисля, дон… Имам пари, ти ми даде… Ако ми дадеш още малко, ще купя земя, Дон… Къща ще вдигна, ще купя овце… За година-две, ако е рекъл господ, ще ти се издължа… Не се сърди, дон, аз съм селянин.
Вангел мълча дълго, не осъзнавайки какъв страх и притеснение предизвика у Котленеца.
— Намери земя, Стефане. Да е гранична с моята, купи двадесет хектара, петстотин овце, вдигни къща на два ката… Аз ти дължа живота си, имотът ще е от мен! Парите пази за зор-заман!
Стефан се наведе и целуна десницата на пирата.
— Благодаря на бога, че ме изпречи на пътя ти, дон!
— И занапред ще разчитам на тебе! — това беше фраза, изпусната в желанието му да прекъсне благодарствения поток.
— До гроб, дон! И аз, а ако се задомя, и моите… До гроб, дон!
Стефан се излегна зад гърба му, но не заспа. Бившият ковач мечтаеше. Белия размаха камшика и конете се вдигнаха на галоп по стария римски път към река Прут.
— Трябва да говоря с тебе, дон.
— Кажи, Лазаре?
— За София… Жена ти е, но на мен е сестра, дон!
— Говори, какво има?