— Самозабравя се, дон! Ако баща ни беше жив… не се сърди, но с каиш щеше да я бие!
— Какво се е случило, Лазаре?
— Решила е да купува титла… Княгиня иска да става!
Вангел не сдържа смеха си. Пиеше вино с майсторите, къщата беше покрита, утре започваха да строят зид, а в постройката щяха да влязат дърводелците. Беше началото на септември, топло, задушно… Новият коняр Влаха учеше Константин да се крепи на седлото, Филип крещеше след тях завистливо… „Отсега трябва да изкореня тази черта!“ Белия седеше с главата на Сур на колене и отпиваше от чашата. Когато възбуденият Лазар се зададе, Вангел предчувстваше, че идва да се оплаква от сестра си. С всеки изминат ден шуреят му все по-трудно криеше раздразнението си от любимата сестричка, която от най-ранно детство го ползваше ту за охрана, ту като прислуга, ту за майка. Лазар наистина беше изместил майка им в нейното съзнание и София го третираше със смесица от обич и незачитане.
— Кой й е казал, че титлите се купуват?
— Изпуснах се, дон! В Одеса научих, че един полски княз продава родословие, герб и титла. Казах й го ей така, да се намираме на приказка, а тя ми заповяда да открия княза и да ги купя!
— Заповяда ти? — Вангел попита по-скоро за да печели време за размисъл. Че жена му командва брат си, той отдавна знаеше.
— Каза ми да не се връщам без титлата.
— Къде е София?
— Оставих я в старшата къща, но се готви да заминава за Яш.
— Какво ще прави в Яш?
— От Стефан знам, че търси французойка… Имала работа по строежа на къщата… Знам ли я?
Вангел се усмихна вяло. Беше му безразлично как София ще пилее средства, щом веднъж й е позволил да не му дава отчет за разноските си.
— Добре, Лазаре. Това ли е всичко?
— Какво да правя, дон?
Вангел сви рамене, стана и преди да яхне коня, каза през рамо:
— Купи й титлата, шурей!
Не завари София в старата къща. Докато Лазар се беше оплаквал от сестра си, Котленеца вече беше подгонил конете… До Яш имаше два дни и половина път, но Вангел беше купил по две стаи в хановете на Леово и Хуши, така че ако сменеше коня, още тази вечер щеше да я настигне. Колебаеше се. Събираха се облаци, щеше да вали, а и ако я настигнеше, какво щеше да й каже. „Софийо, опомни се, жено! Довчера ядеше от една паница с братята си. Обуздай високомерието на фантазията, преди да е станало късно! София Шкодер, албанке, от тебе княгиня не става, и от дъщерите ти, и от внучките ти… Едва четвъртото поколение можеш да броиш за първо, дивачке!“ Нямаше да й каже нищо, а и да опиташе, щеше да чуе клокочеща ярост и сляпа, смъртна обида.
— Сур! — Белия изсвири с пръсти и вълкодавът се подаде от зимника. — Връщаме се в Скендера!
Повече от два месеца Вангел не беше виждал ни жена си, ни Лазар, ни Котленеца. За децата се грижеше Мана, младо момиче, наето в Татарбунари, което би предпочело мястото на слугинята, отколкото гувернантските функции, и не един път го намекваше, но къщата все още не беше готова, макар че беше на привършване. Оставаха бояджийски и сарашки работи и Белия щеше да нареди да се постеле подът и да се внесат мебелите. Тогава Мана щеше да поеме службата си, а Вангел да потърси истинска учителка за момчетата. Предстоеше и още една строителна работа на Скендера, но щеше да изчака пролетта. Белия искаше свой пристан с буна и вълнолом на морето и дървен кей за лодките в езерото. С тази работа щеше да се заеме сам, когато се убеди, че е построил удобен дом на семейството си и преди Сокон лазът да е закотвил „Белия дявол“ в Татарбунари.
Вангел боледуваше по морето, сънуваше изгреви в Минданао, жълтите течения край Суматра, фиордите на Гандер. По цели нощи разговаряше с Филип, с Марс, наказваше Менон и Погонат, Амин, Тургут Сфакс… Вангел Дон де мар не беше скъсал с морето. След една година трябваше да участва в похода срещу Гибралтар, но дотогава трябваше да свърши някои неща и да потърси в Битоля някои от живите си роднини… Краденият кон на чичо му все още беше открит дълг.
Сутринта беше получил покана за вечеря в дома на вода Неводари. Трябваше да иде. Чокоятът Неводари беше на север от Татарбунари, но на юг земите им се срещаха при източната граница на Кобадин, бяха съседи, потомствата им щяха да бъдат съседи и Вангел не беше този, който умишлено щеше да предизвика лоши и подозрителни отношения. Не можеше да се появи на кон, а каретата беше в Яш. Влаха беше заминал да търси нова в Арциз, но все още го нямаше. В отсъствието на София Белия не знаеше как да се облече. Беше казал на Мана да му приготви черен памучен брич, бяла риза от коприна и черна куртка, вталена като при офицерите, но отворена на врата, според гражданската мода в Молдова.