— Проста операция — каза Вангел. — По-важно е какви рискове носи.
Воеводите се спогледаха.
— Без съмнение носи рискове — отново Кобадин се нае с отговора. — Всеки кораб с контрабандно зърно, заловен на територията на Молдова, рискува конфискация, а собственикът и моряците — затвор. Зърненият монопол е в ръцете на Петте фамилии, а контролът се осъществява от двореца на княз Сигизмунд!
— В чия територия се намира северният бряг на Дунава? — попита Белия.
— До Турну Мъгурели в Молдова, на запад във Влашко — беше отговорът на Неводари.
— Турция има ли флот? Кой осъществява контрол на плавателния път?
— Никой, княже. Турция има фортове на южния бряг. Това е всичко.
— Рискът е реален само при слизане на молдовския бряг, така ли?
— Да.
— Това намалява риска. — Вангел ги изгледа с насилена любезност. — Продължавайте, моля!
— Неводари и аз сме в състояние да уредим изкупуването на зърното, транспорта и складирането му в чокоята, дори безпрепятственото товарене на корабите, но с това нашата дейност приключва до първото пристанище на запад от Влашко. След транспорта по реката нашите бухгалтери ще поемат разпродажбата и превеждането на печалбата.
— Доколкото схванах, господа, от мен и моите хора очаквате осъществяването на незаконната част от плана. Транспорта до Виена и по̀ на запад?
Макар и с усилие вода Кобадин отговори.
— Да, княже.
— А как предвиждате разпределението на печалбите?
— Деление на три! — каза Кобадин, но Белия поклати глава.
— Не, господа! Рискът поемам само аз, затова разговорът може да започне така. „Половината печалба за този, който залага кожата си!“
— Но вие не залагате никаква кожа, княз! Сам казахте, „щом рискът е в молдовските пристанища, значи няма риск!“
— Рискувам предателство и конфискация, рискувам буря да ме изхвърли на брега, рискувам ветроходът да загуби управление… Рискувам, господа! Рискувам да бъда обесен като пират, докато вие ще продължите да слушате щурците и да пиете виното си в нощи като тази!
Вангел се изправи и се поклони.
— Време е, господа. Ако приемете условията ми, бъдете любезни да ме уведомите!
Когато се отдалечи достатъчно от Неводари, Белия нареди на Влаха да кара към Леово. Отиваше в Яш. Закусиха в хана и продължиха. Влаха легна в ландото, а Белия седна на капрата. Ширеше се мека и слънчева есен, според местните — предвестник на дълга и мразовита зима, а Белия дявол мразеше студа.
— След десетина дни ще духне от Карпатите, дон — каза Влаха. — В началото на ноември снегът ще надхвърли човешки бой.
Белия отиваше в Яш за Лазар, макар че щеше да се сблъска със съпротивата на София. Време беше всеки да застане на мястото си, а жена му да си наеме слуги за къщата на площад „Галан“. Лазар трябваше да поеме управлението на Скендера, а Котленеца да замине за чифлика си на границата. Това беше обяснение за пред София, всъщност намеренията му бяха други. Белия трябваше да тръгне на юг, преди снеговете да са сковали пътищата.
Яшкият „замък“ беше готов. Завари София с двете й нови слугини да окачват дантелените пердета в салоните. В дъното на двора майстори зидаха навес за карети, градинар окопаваше дърветата, от желязната врата на площада до парадното стълбище се простираха алеи с рози, а вляво и дясно в правилни карета растяха гардении, така че къщата изглеждаше строена върху шарен килим.
Поразен от вкуса на жена си, Белия обходи двата етажа. София Шкодер, албанката, родена и израсла в суровия бит на Киркира, цял живот спала на сковано от дъски легло, до двадесет и третата си година невиждала тапициран стол, порцелан, да не говорим за кристали и сребърни съдове, беше подредила къщата със замаха на потомствена аристократка. Дворецът „Галан“ имаше своите центрове и приличаше на дълго обитаван дом. София беше разположила кресла край камини, беше оформила зимна градина, патио към задния двор с навес, отделен със саксии, трапезария с висящи свещници, салон — столова за гости, отрупан с кристални полюлеи, където всичко, което не беше кристал, беше сребро. Находчивата албанка беше построила конюшня, пристройка за прислугата, дори колиба за Сур, който беше отгледала от кутре и настояваше да вземе в Яш, макар Белия да знаеше, че нямаше да й го отстъпи. Вълкодавът щеше да тръгне с него на юг.
— Харесва ли ти къщата, Вангели?
Белия кимна.
— Кой те научи на такъв лукс, жено?
— О, с хубавото се свиква бързо. За тебе построих „Галан“, Вангели! И за децата! Намерихме добра страна, хората ни уважават, богати сме… Ще направя момчетата аристократи… Ще учат в най-добрите училища, ще говорят езиците на света, но за да знам къде да ги пратя, първо аз трябва да видя Европа, мъжо!