Бронзовият гигант вече кацаше на корниза на кралския Уейр и препречи пътя на Балдор и четиримата ездачи да влязат. Те се притиснаха към стената опитвайки се да се предпазят от неистовите махове на крилете му.
— Мнемент! — задъхвайки се извика Робинтън. Чуй ме! Пусни ни да минем! Трябва да помогнем на Ф’лар! Чуй ме!…
Робинтън премина край ездачите и Балдор и хвана крайчеца на крилото му. Поредният мах едва не го събори на земята — Мнемент дръпна крилото си и приглушено засъска към менестрела. Огромните му очи яростно искряха в жълто.
— Чуй ме Мнемент! — с пълен глас извика Робинтън. — Пусни ни да минем!…
Зейр пронизително писна и безстрашно се стрелна към гиганта…
„Чувам те — каза Мнемент. — Салт вече го няма. Помогни на Ф’лар!“
Той сгъна крилете си и освободи пътя. Робинтън махна на Балдор и останалите за да побързат. А на него му трябваше малко време да поеме дъх.
Изчака малко, натисна с ръка хълбока си и тръгна напред по коридора. Край него с крясък — този път ободряващ прелетя Зейр. Да не би мъничето си беше въобразило, че е накарало „Най-Големия“ да ги пусне?
От стаята на Стопанката се разнесе шум, като от борба. Входната завеса падна на земята, и в голямата стая влетяха две вкопчени едно в друго тела. Ф’лар и Т’кул! Балдор с двама помощници изскочи след тях, като се опитваха да ги разделят. Робинтън успя да забележи зад гърбовете им, в спалнята, бронзовите ездачи и Стопанката. Те не забелязваха боя. Брачният полет на драконите ги беше погълнал напълно. Някой неподвижно лежеше на пода — вероятно Б’зон…
Робинтън им хвърли един бърз поглед и веднага забрави за тях. С ужас забеляза, че Ф’лар беше невъоръжен. Бенденският Предводител стискаше ръката на Т’кул, и се опитваше да отклони ножа на южняка от гърлото си. Това не беше късият поясен нож — в юмрука му блестеше истински кинжал. Менестрелът видя, как пръстите на Ф’лар се свиваха все по силно за да накарат Т’кул да разтвори дланта си или да парализира нервите му. Старовремецът бясно се извъртя и се отдръпна. Налетите му кръв очи безумно блуждаеха — бе преминал всички граници. В главата на Робинтън премина мисълта, че той може би на това е разчитал…
Някой от хората на Балдор се опита да подаде нож на Ф’лар, но безуспешно.
— Ще те убия, Ф’лар! — изхриптя Т’кул през зъби. Ножът му се приближи още повече към врата на бронзовия ездач. — Ще те убия, както ти уби моя Салт…Както уби всички нас! Ще те убия!…
Това приличаше на заклинание, с всяка дума безумието сякаш придаваше нови сили на Старовремеца.
Ф’лар не отговаряше. Лицето му бе застинало в крайна напрегнатост.
— Ще те убия! Ще направя това, което Т’тон не успя! Ще те убия, Ф’лар!
Гласът на Т’кул пресекваше, въздухът със свистене излизаше от дробовете му. Ножът му продължаваше да се доближава до целта си, дюйм след дюйм.
Внезапно Ф’лар изпъна напред левия си крак, подкоси коленете на Старовремеца и силно го дръпна. Т’кул с яростен рев падна право върху бронзовия ездач. Предводителят междувременно успя да извърти ръцете му без да ги пуска Т’кул също успя да се извърти и ритна Ф’лар в корема. Той се сгъна на две, но не изпусна ръцете му. Но нов удар на Т’кул го отхвърли назад. Освободил най-накрая ръцете си Старовремецът се метна напред замахвайки с ножа си, но Ф’лар отскочи назад с бързина която учуди всички и преди Т’кул да се хвърли отново към него, успя да хване подхвърления от Балдор нож.
И отново двамата се оказаха лице в лице. Очите на Ф’лар блестяха с мрачна решителност и Менестрелът разбра — бенденският Предводител няма да пощади Т’кул.
Но ще успее ли да се справи с него? Ф’лар можеше да се бие и никой не се съмняваше в това. Но Т’кул, обезумял след смъртта на Салт не беше лесен противник. Вярно, че беше по-възрастен с двадесетина оборота, но не отстъпваше на Ф’лар по ръст и сила, а ножът му бе поне два пъти по-дълъг. И по-опасен. Ф’лар трябваше да изчака докато избликът на безумие обхванало Старовремеца отмине…
Изведнъж от спалнята на Стопанката на Уейра се разнесоха радостни възгласи и веднага след това пронизителен вик. Това за момент отвлече вниманието на Т’кул. Ф’лар успя да се извърти, наведе се под ръката му и го у дари с ножа си отдолу нагоре под ребрата. Т’кул дори не успя да реагира. Рухна в краката на Ф’лар вече мъртъв.
Ф’лар се отпусна на едно коляно, дишайки тежко и с обратната страна на дланта си обра потта от челото си. Беше изтощен и отвратен от това, което беше принуден да направи.