— Не се обвинявай, нямаше друг избор, — тихо каза Робинтън. Искаше да се приближи до него, но нямаше сили.
От стаята на Стопанката излизаха отхвърлените кандидати. Те все още бяха като замаяни от полета. Робинтън не можеше да разбере, кой все пак е останал с Козира, като неин спътник и Предводител на Уейр Иста.
Внезапно налегналата го слабост го озадачи. Не можеше да успокои дишането си, нямаше сили дори да успокои Зейр който внезапно се разписка отчаяно. Болката, като непоносимо тежък камък се притискаше гърдите му. Той едвам отвори уста.
— Балдор…
— Майстор Робинтън! — Истанският менестрел мигом се оказа до него. Един поглед върху Робинтън и лицето му отрази неподправена уплаха. Внимателно настани майстора на най-близката пейка, — Ти… ти си съвсем сив! Устните ти са сини! Какво ти има?…
— Сив… да именно така се чувствам… ох, гърдите ми…вино, дайте вино…
Стените на стаята го притискаха, не му даваха да диша. Той чу викове и усети, как всички около него се паникьосаха. Искаше да се надигне, да разбере какво става, но не му дадоха — няколко ръце го удържаха, а после го сложиха да легне. Вече почти не можеше да диша. Отново се опита да седне.
— Помогнете му да се изправи! Така ще диша по-леко!…
Гласът се стори на Робинтън смътно познат. Нима беше Лесса? Как се е оказала тук?
Някой го повдигна и му помогна да седне. Но най-много сега му се искаше да заспи, да си почине…
— Всички вън от уейра! — властно заповяда Лесса.
„Менестреле, чуй ни! Чуй ни! Не заспивай! Остани с нас! Нужен си ни! Ние те обичаме! Чуй ни майсторе!“
Гласовете, така внезапно появили се в съзнанието му бяха непознати. Те звучаха непрекъснато и не му даваха да мисли за болката в гърдите и за това, колко хубаво щеше да е ако заспи.
„Менестреле, не трябва да ни напускаш! Остани! Ние те обичаме!“
Гласовете го учудиха — бяха му абсолютно непознати. Не бяха Лесса и Ф’лар… Такива ниски, звучни, настойчиви гласове. Те звучаха направо в мозъка му и не можеше да се отърве от тях. Говореха му и не му даваха да заспи. А как беше уморен! Т’кул беше прекалено стар за да пусне дракона си в преследване на кралицата или да спечели битката. А той самият беше по-възрастен от Старовремеца …Ако само тези гласове можеха да го оставят на мира за да може да заспи… толкова беше уморен…
„Не е време за сън, майсторе. Ние сме тук с теб! Не ни напускай, длъжен си да живееш! Ние те обичаме!“
Да живее? Разбира се, той имаше намерение да живее. Какви бяха тези глупости, Той беше само уморен. И искаше да поспи…
„Менестреле, менестреле, не ни напускай! Ние те обичаме! Не ни напускай!“
Гласовете не бяха силни, но го държаха здраво, там в мозъка му. Не оставяха съзнанието му да пропадне в тъмнината.
Някой, докосна устните му.
— Майстор Робинтън, трябва да изпиеш лекарството Моля те, постарай се! Ще премахне болката!
Лесса! Говореше Лесса. И изглеждаше сякаш още малко и ще загуби разсъдъка си…
А как иначе — Ф’лар трябваше да убие ездач… и всички тези преживелици покрай откраднатото яйце… Рамот така тъгуваше…
„Менестреле, чуй Лесса! Трябва да направиш това, което ти казва! Отвори уста! Направи го!“
Той се опита да се отдръпне, с непослушни устни да отблъсне чашата и да изплюе отвратително горчивото хапче, което се топеше на езика му. Но настойчивите гласове не го оставиха. Той позволи да му налеят в устата вино и преглътна с него хапчето. Дадоха му вино, а не вода — беше благодарен за това. Водата беше недостойна за Майстора на Менестрелите на Перн.
Болката започна да отслабва почти веднага, сякаш някъде вътре се беше скъсал някакъв обръч, стиснал сърцето му. Робинтън дълбоко с облекчение въздъхна и си помисли, колко хубаво е, когато нищо не те боли.
— Майсторе, пийни си още вино! — чашата отново докосна устните му.
Вино — да, виното щеше да го излекува напълно. То винаги му беше помагало. Но все още му се спеше. Толкова беше уморен…
— Пийни, пийни си още, — уговаряха го.
„Ще поспиш по-късно, — твърдяха гласовете. — Трябва ни послушаш и да останеш, менестреле. Чуваш ли ни? Обичаме те! Трябва да останеш!“
Защо бяха толкова настойчиви?…
— Кога ще пристигнат най-после? … В гласа на Лесса звучеше ярост, каквато той никога не беше чувал. И още — тя сякаш плачеше. Лесса — плачеше? Защо?…
„Лесса плаче заради теб. Ти не искаш тя да плаче заради теб! Остани с нас менестреле? Не смей да ни напускаш. Ние няма да те пуснем. Не искаме Лесса да плаче!“
„Това беше вярно — не трябваше да плаче! Но Робинтън не вярваше, че Лесса плаче! Все пак това беше Лесса!“