Наложи си да отвори очи и я видя наведена над него. Сълзите течаха по бузите й и капеха на ръката му, безсилно лежаща нагоре с дланта, сякаш нарочно за да ги поеме.
— Не плачи, Лесса…Не ти разрешавам, — промълви Робинтън. Велика Черупко! — струваше му се, че едва владее собствения си глас. Не, така няма да стане, Той се прокашля.
— Не се опитвай да говориш, — Лесса преглътна плача си. — Лежи спокойно. Трябва да си почиваш. Сега ще долети и Олдайв… заповядах им да скочат през времето… Лежи… да ти дам още вино?
— Кога съм отказвал вино, Лесса?
Гласът му прозвуча тихо.
— Никога. — сега Лесса едновременно плачеше и се смееше.
— А кой ме тормози през цялото време? — попита той. — Не ми дават покой…Лесса, кажи им да ме оставят намира… Толкова съм уморен…
— Майстор Робинтън! Моля те!
„Остани с нас! Лесса ще плаче!“
— Ох, Майстор Олдайв! Насам, насам! — възкликна Лесса и се отдръпна настрани.
Робинтън понечи да се извърне.
— Лежи спокойно! — тя го задържа. Милата, славна Лесса. Даже, когато се бяха скарали, той я обичаше още повече — гневът забележително подчертаваше красотата и силата й.
— Майстор Робинтън! Майсторе! — мекият баритон на Олдайв го накара отново да отвори очи. — Отново болката в гърдите? Не, не отговаряй, само кимни. Не трябва да говориш.
— Рамот казва, — намеси се Лесса, — че той изпитва голяма болка и е много уморен!
— Колко е удобно да чуваш драконите, — каза Олдайв. Докосна ръцете и гърдите на Робинтън с нещо студено. Менестрелът недоволно се размърда. — Да — да знам, че инструментите ми са студени и противни, но трябва да го направя. А сега ме чуй внимателно — съвсем безсъвестно си преуморил бедното си сърце. Ето откъде е болката в гърдите. Лесса ти е дала лекарство, което я е спряло за известно време. Сега няма повече опасност, така че се опитай да поспиш. Ще се наложи приятелю да си починеш, както трябва!
— Тогава, кажи им … да се махнат от мен и да ме оставят да поспя.
— За кого говориш? — учуди се Олдайв и Робинтън почуства лека досада. Лечителят изглежда не вярваше, че гласовете в главата му не му даваха да заспи. — Глътни и това хапче, — продължи Олдайв, — и пийни още една чаша вино. Зная, че досега никога не си отказвал вино!
Устните на Робинтън се раздвижиха и наподобиха лека усмивка. Колко добре го познаваха — и Лесса и Олдайв.
— Това бяха Рамот и Мнемент, — каза тя. — През цялото време говореха с него. Те… те казаха, че той едва не е… — гласът на Лесса пресекна.
„Едва не…?“ Това ли означавало да си близо смъртта? Просто безкрайна умора…
„Сега ще останеш с нас, менестреле. Ще те оставим да поспиш. Но ще бъдем с теб. Обичаме те“.
Значи драконите говореха с него?! Пропъждаха смъртта?… Колко любезно от тяхна страна, но той не бързаше да умира, все още. Толкова неща имаше за вършене. Да разплете толкова възли. И между другото, един от проблемите касаеше драконите:
— Кой догони Кайлит?
Нима произнесе това на глас? Робинтън не чу гласа си.
— Олдайв, какво каза той?
— Нещо за Кайлит…
— Намерил за какво да се безпокои! — Лесса бързо възвърна обичайната си рязкост. — Барнат я догони, Робинтън! Барнат! А сега може би ще благоволиш да поспиш?
„Спи, Майсторе. А ние ще слушаме“.
Менестрелът дълбоко и благодарно въздъхна, и заспа спокойно, без сънища.
Глава 15
Вечер в залива на Джаксъм
Късна вечер в Уейр Иста 1.8.28
Тримата седяха на пясъка, а Шарра показваше на Джаксъм и Брекке старата детска игра на пръчици и камъчета, когато Рут, който спеше близо до тях покрит с огнени гущери, внезапно се събуди. Седна, изпъна врат и нададе скръбен, пронизителен вик който означаваше само едно — гибелта на дракон.
— Ох, да му се не види! … — Брекке реагира по-бързо от Джаксъм. — Салт е загинал!
— Салт? — момчето не знаеше кой е той.
— Салт! — по лицето на Шарра изби червенина. — Попитай Рут, къде се е случило!
— Кант казва, че се е опитал да догони Кайлит, но не са му стигнали силите! Сърцето му не е издържало!… отвърна Брекке и посърна. Случилото се с нова сила напомни за нейната мъка. — Глупак!… Как е могъл да забрави, че младите дракони са по-силни и по-издръжливи от бедния стар Салт?…
— Така му се пада на Т’кул! Не ме гледай така Брекке! — Очите на Шарра войнствено заблестяха, когато тя се обърна да й направи забележка. — Имала съм си доста работа с него и останалите изгнаници. Те … те са просто невъзможни. Нямат нищо общо със Северняците. Мога такива работи да ти разкажа!… А ако Т’кул е бил достатъчно глупав, че да изпрати своя бронзов след млада кралица, значи си е получил заслуженото. Извинете ме за резките думи, но отдавна съм разбрала какво представляват ездачите от южния. А вие просто не ги познавате!