— Наистина не трябва да летиш! — Шарра отчаяно въртеше глава, в главата й се четеше молба. — Студът в Помежду… не можеш… моля те!
„Сега те се страхуват за теб — смутено каза Рут. — Много се страхуват. Не зная защо не трябва да летиш с мен, но е така!“
— Той е прав Джаксъм. Това може просто да те убие, — каза Брекке. И посърна. Уморено свали летателния шлем. — Не трябва да летиш в Помежду поне още месец, месец и половина. Иначе цял живот ще имаш главоболие, а и можеш да ослепееш…
— Откъде знаеш? — Джаксъм се бореше с обхваналия го яд. Защо по-рано не му бяха казали за тази забрана? Чувстваше се безсилен — не можа да помогне нито на Брекке, нито на Робинтън.
— Аз знам! — Шарра хвана Джаксъм за раменете и го обърна към себе си. — Един от ездачите в Южния се разболя от огнена треска. Тогава не знаехме, колко е опасно Помежду за оздравяващите. Първо ослепя. После едва не се побърка от ужасното главоболие. А после умря. Заедно с него и драконът му. — гласът и затрепера, сълзи запълниха очите й.
Джаксъм я гледаше потресено.
— А защо по-рано не ми казахте за това?
— Нямаше нужда? — Шарра го гледаше право в очите, умолявайки го да разбере. — С всеки ден ставаш все по-силен. Може би забраната нямаше да е нужда до деня в който се наложеше да летиш…
— Още месец? Или повече? — сви юмруци, а челюстите го заболяха от усилието да се сдържи.
Шарра кимна бавно и много сериозно.
— Толкова по-лошо, защото сега ни е необходим ездач. — Той погледна Брекке: тя все още гледаше на запад, чувстваше как се стреми там където беше нужна, но Кант не можеше да й помогне — той сам беше нужен на друг. — Чакайте! — закрещя внезапно. — Имаме ездач!… Тоест ездачка! Рут, можеш ли без мен да заведеш Брекке до Иста?
„Мога да заведа Брекке на всяко място, което поиска!“ — очите на малкия дракон запробляскаха. Вдигна глава и се приближи до Брекке.
— Джаксъм, ще ми позволиш да…? — от лицето й изчезна маската на безпомощност. Изглежда нямаше сили да повярва, учудването и благодарността го възнаградиха.
Той я хвана за ръката и я задърпа към Рут:
— Хайде, не губи време. Ако Майстор Робинтън… — замълча задъхан от ужасната мисъл за това, което може да се случи.
— Благодаря ти Джаксъм… Благодаря Рут! — Брекке не можеше да застегне шлема от вълнение. Забързано облече куртката и хвана ремъците. Рут й помогна да се качи на гърба му, а после се обърна за да види добре ли се е настанила.
— Веднага ще го изпратя обратно, Джаксъм…Не, не му позволявайте да си отиде! Не му давайте да заспи! … — това вече не бе адресирано към него, а към двата дракона на другия край на Перн.
„Няма да му дадем да си отиде“, — каза Рут. Побутна с нос Джаксъм по рамото и излетя, като обви всичко с вихри от пясък.
— Джаксъм!… — гласът на Шарра така трепереше, че момчето се обърна разтревожено. — Какво може да е станало? Нима Т’кул се е побъркал толкова, че да нападне и менестрела?…
— Доколкото познавам Робинтън, той е напълно способен да се намеси в схватката за да ги разтърве… Ти познаваш ли Майстор Робинтън?
— Слушала съм за него. — Шарра прехапа устни и потрепера с цяло тяло, опитвайки се да овладее притесненията си. — От Пиемур и Менолли… Тоест, виждала съм го, когато идваше на гости в холда. Чувала съм го как пее… Прекрасен човек е… чудесен… Ох, Джаксъм! Южните ездачи са се побъркали! Те…те са болни, заблудени. — тя склони глава на рамото му. Джаксъм внимателно я прегърна и притисна към себе си.
„Жив е“ — Гласът на Рут, макар отслабен от разстоянието прозвуча съзнанието му обнадеждаващо ясно.
— Шарра! Рут казва, че е жив!
— Той трябва да живее, Джаксъм! Трябва! Трябва!… — тя го удари с юмручетата си по гърдите. Джаксъм хвана ръцете й с едната си длан и се усмихна:
— Ще оживее. Непременно ще оживее, щом всички искаме.
И… изведнъж момчето се усети, че към него се притискаше треперещо топло момичешко тяло. Чувстваше топлината й през ризата си, усещаше бедрата й до своите, вдишваше аромата на косите й, ухаещи на слънце и цветя. Секунда по-късно и Шарра осъзна че стояха прегърнати. И се смути. За пръв път откакто се познаваха.
Джаксъм веднага отпусна дланта си с която притискаше пръстите й. Беше готов да си махне ръцете напълно, ако види че е недоволна. Шарра — това не беше Корана. Не беше просто момиче от ферма, готово с радост да се пусне на младия владетел. И не просто отдушник на юношеска страст. Шарра прекалено много значеше за него. Не можеше да си позволи да я загуби, като я обиди с несвоевременна проява на чувства.