Тя считаше че тези чувства бяха като резултат от естествената благодарност за грижата за него. И той така мислеше в началото, но след това сериозно се вгледа в себе си и разбра, че е сгрешил. Нейният глас… забележителният й глас, увереното докосване на ръцете й… какво не би дал за да го галят… Толкова научи за нея през последните дни, но му се искаше да научи повече. Мнението й за ездачите от Южния искрено го учуди, впрочем тя н преставаше да го учудва… навярно в тук отчасти се криеше тайната на обаянието й.
Джаксъм никога не знаеше предварително, какво ще каже. Или как точно ще го каже.
Наложи си да разтвори ръце, прегърна я през рамо и я поведе към плетените постелки, където до преди малко безгрижно играеха на камъчета с Брекке.
— Седни Шарра…, може би ще ни се наложи още дълго да чакаме, преди да ни съобщят, че менестрелът се е поправил.
— Само да знаех, какво се е случило! Ако негодникът Т’кул е ранил нашия Робинтън…
— А ако е ранил Ф’лар?
— Не познавам Ф’лар. Макар че ще ми бъде много жал, ако Т’кул нарани и него… — тя сви крака под себе си и Джаксъм седна до нея, леко докосвайки рамото й със своето. — Освен това, има някаква справедливост в това, че с Т’кул се сбил точно Ф’лар. В края на краищата, именно той изпрати Старовремците на заточение. Нека той да се оправя с тях…
— Даже, ако убие Т’кул?
— Или сам загине.
— И какво според теб ще стане с нас тогава? — Джаксъм не можеше да понесе толкова безсърдечно отношение към съдбата на Ф’лар. — Та това е Предводителят на Бенден! Та това е… Ф’лар. …това е Перн!
— Така ли мислиш? — Шарра не започна да спори. — Нито веднъж не съм го виждала…
„Тук има много дракони и хора, — вмъкна се в мислите му гласът на Рут, все още слаб от разстоянието, но отчетлив и ясен. — Сибел лети насам, но Менолли не може“.
— Новини от Рут? — трепна Шарра. Наведе се към него и го хвана за рамото.
— Изчакай! — Той отново покри ръката й със своята. Кимна, стараейки се да я успокои. Тя хапеше нервно устни и го гледаше в очите.
„Тя изпрати тук огнените си гущери. Менестрелът спи, а майстор Олдайв е до него. Те сега пазят отвън Няма да му дадем да си отиде. А сега какво да правя? Да се върна?“
— Кои Те? — попита Джаксъм, макар че почти беше сигурен в отговора.
„Лесса и Ф’лар. А човекът нападнал Ф’лар умря“.
— Т’кул е умрял! А Ф’лар ранен ли е?
„Не“.
— Попитай го, какво се е случило с менестрела — шепнешком го помоли Шарра. Самият Джаксъм също искаше да разбере. Рут Дълго мълча, а когато най-после отговори, гласът му звучеше неуверено:
„Мнемент казва, че Робинтън го е боляло в гърдите и е искал да спи. Виното му е помогнало. Мнемент и Рамот знаели, че не трябва да заспива. Тогава би си отишъл. Мога ли да се върна?“
— Вече не си ли нужен на Брекке?
„Тук е пълно с дракони“.
— Тогава се връщай приятелю!
„Ей сега!“
— Болка в гърдите… — замислено повтори Шарра, когато Джаксъм и преразказа съобщението на Рут. — Най-вероятно е от сърцето. Менестрелът вече не е млад, а толкова много работи. — Тя се огледа за огнените си гущери. — Мога да изпратя Миир…
— Рут каза, че в момента Иста гъмжи от хора и дракони. По-добре е да изчакаме.
— Знам… — Шарра въздъхна дълбоко. Взе в шепата си пясък и се загледа как изтича между пръстите й. После вдигна поглед и тъжно се усмихна. — Мога да чакам. Но от това не ми става по-леко.
— Сега поне знаем, че е жив. И Ф’лар… — Джаксъм я погледна изкосо.
— Не съм искала да проявя непочтителност спрямо твоя Предводител, просто…
Джаксъм се засмя доволен, че е успял да я подразни. Тя възкликна възмутено и го замери с останалия пясък. Той обаче успя да се дръпне — пясъкът прелетя край рамото му и се изсипа във водата. Малките вълни в залива почти веднага погълнаха появилите се кръгове. Изглежда аналогията за която говореше менестрелът не беше съвсем безгрешна.
Миир и Талла изведнъж писнаха и се обърнаха към западния край на залива. Разтвориха криле и се приготвиха за излитане.
— Какво става? …
Но огнените гущери се успокоиха така внезапно, както се бяха разтревожили, а Миир започна да чисти крилете си сякаш нищо не се беше случило.
— Да не би някой да е дошъл? — недоумяващо се огледа Шарра.
Джаксъм скочи и погледна към небето.
— Завръщането на Рут не би могло да ги разтревожи!
— Струва ми се, че е някой, когото познават! — каза Шарра, но такова предположение изглеждаше невероятно. — И не е дошъл на дракон!
И двамата подскочиха, когато откъм гората се разнесе трясък, сякаш нещо голямо си пробиваше път из храсталаците. После се дочу ругатня — значи все пак беше човек. Но главата показала се измежду листата все пак принадлежеше на ездитно животно — най-малкото от всички, които бе виждал някога Джаксъм.