Невероятните проклятия станаха по-разбираеми.
— Не можеш ли да си местиш копитата по-внимателно, рижава, плосколапа, дебелокожа драконова манджо! Аха, Шарра, ето те и теб! Казаха ми, но в началото се съмнявах. А, Джаксъм, чух че малко си се разболял? Но не ми изглеждаш толкова зле…
— Пиемур!
Появата на младия менестрел изглеждаше съвсем невероятна. Но нямаше как да сбъркат характерната походка и ниската набита фигура на идващия към тях човек.
— Пиемур, какво правиш тук?
— Търся вас, разбира се. Колко, според вас са заливите по крайбрежието, които отговарят на описанието, което ми даде Майстор Робинтън?
— И така, в Уейра всичко е тихо, — каза Ф’лар на Лесса. Те се намираха в предната стая на уейра, от който набързо бяха преместили обитателите, за да настанят майстор Робинтън, защото Майстор Олдайв не бе разрешил да го пренесат дори до холд Иста.
Робинтън спеше във вътрешната стая, грижливо положен върху възглавници. Олдайв и Брекке седяха до него неотлъчно, а от задната страна на леглото се беше свил Зейр без да сваля очи от лицето на менестрела.
Лесса протегна ръка към спътника си: ставаше и по-леко когато я докосва. Той премести стола си и седна до нея. Целуна я и си наля вино.
— Д’рам знае как да действа. Изпрати старшите бронзови да помогнат на Ф’нор и Кант да пренесат Ранлит тук. Остават му няколко оборота живот… ако разбира се Б’зон оживее.
— Още един днес? — трепна Лесса. — Само не и това!
Ф’лар поклати глава.
— Не, засега само спи. Изтощен е… Напихме и разочарованите участници в преследването, така че и те спят. Колкото до Козира и Г’денед, те даже и не подозират, какво се случи тук.
— Това е добре! — Лесса се усмихна широко, почти лукаво.
Ф’лар я погали по бузата и също се усмихна в отговор.
— Кога Рамот ще е готова да излети?…
— О, ще се постарая да не забравя да те предупредя, — кимна Лесса, но забеляза погледа му отправен към вътрешната стая и добави — Той ще се оправи!
— Смяташ ли, че Олдайв не ни излъга относно пълното му оздравяване?
— Да ни излъже? При положение, че всички дракони на Перн ни слушаха? — каза Лесса, но след малко се замисли: — Признавам си — не очаквах такова нещо. Тоест, знаех че драконите го наричат по име. Но да обединят усилията си? Невероятно!
— Мен повече ме учуди това, че Брекке долетя на Рут сама.
— А защо не? — попита Лесса леко заядливо. — Тя беше ездачка. И има особена връзка с драконите, откакто загуби Уарант.
— Имах предвид друго, — каза Ф’лар, — трудно ми е да си представя, че при сходни обстоятелства ще и предложиш Рамот. Е, е, не се ядосвай. Джаксъм прояви благородство. Брекке ми каза, че до този момент той не е и подозирал, че му е забранено да минава в Помежду. Представяш ли си разочарованието му? И какъв великодушен изход от положението е намерил!
— Разбирам! Чудесно е, че тя е тук. — Лесса хвърли поглед към завеската на входа. — Знаеш ли, след днешната случка почти съм готова да простя на огнените гущери…
— И на какво се дължи тази промяна? — учудването на Ф’лар нямаше граници.
— Не казах че съм им простила. Просто…почти ги обикнах, когато Брекке изпрати Бърд и Гралл за нещата си и те веднага й ги донесоха. И бронзовото мъниче на Робинтън… Ти знаеш, че когато човек е болен или ранен, гущерите могат да се озлобят. А той просто седеше там, гледаше Майстора в лицето, тихичко плачеше и трепереше с цялото си тяло. Аз се чувствах по същия начин. Достатъчно е само да си помисля за това и… — Лесса не се доизказа — очите й се напълниха със сълзи.
— Не мисли за това любима. — Ф’лар здраво стисна ръката й. — Най-лошото не се случи.
— Когато Мнемент ме повика…струва ми се, че никога не бях бягала така. Скочих от корниза направо на гърба на Рамот. Бях готова на всичко за да дойда тук, преди Т’кул да те убие. Но да намеря умиращ Робинтън… Ох, ако ти беше убил Т’тон тогава в Телгар…
— Лесса! — Той така стисна пръстите й че тя подскочи. — Не забравяй за Фидрант, бронзовият на Т’тон — можех ли да допусна и неговата смърт, колкото и да ме обиждаше ездачът му?… А Т’кул… убих го без съжаление, защото Салт вече го нямаше и при това по негова вина. Но да си призная, той едва не ме прободе. Както изглежда с течение на Оборотите, не само менестрелите остаряват.
— За щастие, това касае и Старовремците от Южния. — отбеляза Лесса. — И какво ще правим сега с тях?
Докато разговаряха, в стаята уморено влезе Д’рам. Отначало тихо слушаше, но при тези думи се обади: