— Знаеш всичко, каквото и ние, а това ни го съобщи Рут… — За всеки случай Джаксъм отново попита Рут — Казва, че сега спи. Казва още, че драконите се грижат за него и няма да му позволят да си отиде.
— Драконите? Няма да му позволят? … Ама че работа! — Пиемур поклати глава. — Мен това не ме учудва — добави вече с обичайния си тон. — Драконите отлично знаят, кои са истинските им приятели. Така, както вече казах, Майстор Робинтън счете за необходимо и полезно да разузная из Южния континент. Още повече, че Ф’лар, по негови сведения е хвърлил око натам в плана си за следващия Интервал…
— Чакай, а откъде знаеш с такива подробности знаеш за какво си мислят Робинтън и Ф’лар? — запита Шарра.
Пиемур самодоволно се изхили и размаха пръст.
— Просто го знам, а откъде — опитай се сама да отгатнеш. Но съм прав, нали Джаксъм?
— Плановете на Ф’лар не са ми известни, но на Южния континент е хвърлил око не само той — това е сигурно.
— Точно така! Но не ви ли се струва, че под внимание трябва да вземем само него?
— Аз лично не мисля така — каза Шарра. — Моят брат е пълноправен владетел… да, именно, — добави тя с малко горчивина, когато Пиемур се опита да възрази. — Във всеки случай ще стане такъв, когато холдът му в сегашния си вид бъде признат от лордовете на Север. Той единствен рискува да дойде тук с Ф’нор обратно във времето. Никой друг не рискува. Успя да се уговори със Старовремците и построи прекрасен голям холд, където може да не се страхуваш от Нишките. Никой не смее да оспори правото му да се нарече владетел на земите, които сам е усвоил!
— Аз не го оспорвам, — побърза да се съгласи Пиемур. — Просто казвам, че Торик наистина направи много и привлече сума ти народ, но възможностите му не са безкрайни. Той може да обработва и да защитава само определено количество земя. А Южният е огромен. По-голям отколкото някой… с изключение на мен може да си представи. Кълна се, преминах по този континент разстояние, по-голямо от Тиллекския нос до Нератската скала, но и така не можах да го обиколя. — насмешливият тон на менестрела се смени с благоговен [?]. — Веднъж излязох на голям залив… другият бряг едва се виждаше в обедната мараня. Двамата с Глупчо два дни тъпчехме по някакъв кошмарен пясък. Навсякъде имаше само пясък и нищо друго. А имах вода само колкото да се върна. Изпратих Фарли, първо към далечния бряг, после към края на залива, но според съобщенията й, навсякъде имаше само пясък. Наложи се да се върна. Но приятели, — Пиемур огледа слушателите си — зад този залив, напълно вероятно има още толкова земя, колкото бях преминал от холда на Торик. А даже не бях описал пълен кръг! Торик не може и да се надява да завладее даже и половината от това което съм видял — а аз говоря само за западната страна… — Към вас се придвижвах най-малко месец и на места с Глупчо ни се налагаше да плуваме. За щастие той е отличен плувец. Охотно влиза във водата и не се оплаква. Само като си помисля, колко придирчиво баща ми избираше храната на ездитните си животни и какво се налага да яде бедния Глупчо при целия труд, който полага. — Пиемур съкрушено поклати глава. — И така, — продължи след няколко секунди пауза — разузнавах местността, както ми беше поръчано и се движех към вас и ето ме тук. Но предполагах, че ще успея да пристигна много по-бързо. Нямате си представа колко съм уморен! А колко още трябва да ходя за да стигна целта си!…
— Стори ми се — каза Джаксъм, — че току що каза, че си идвал насам.
— Да, но след това трябва да поема нататък…след известно време. — Пиемур вдигна левия си крак, който през цялото време разтриваше и болезнено се намръщи. — Черупки! Повече и крачка не мога да направя! Разраних си краката почти до коленете. Виж Шарра!
Шарра ловко размота парцала, откъснат явно от наметалото му, завързан около крака му и откри дълъг белег от наскоро заздравяла рана.
— Не би трябвало да продължавам нататък в такова състояние, нали?
— Според мен, никъде не трябва да ходиш! — Джаксъм се намръщи при вида на раната. — Шарра, какво ще кажеш?
Тя ги изгледа един по един и решително заклати глава. Очите й се смееха!