— Помня, когато за пръв път открих гнездо, — усмихна се Шарра. — Тогава си нямах и представа с какво се отличават кралските от тези на зелените! Как само го пазех! И на никого не казах. Исках сама да впечатам всички…
— И колко бяха? — засмя се Пиемур. — Четири, пет?
— Шест! Но откъде да знам, че пясъчните змии са намерили гнездото преди мен, подкопали са го и са изсмукали всички яйца!
— А защо, — попита Джаксъм, — пясъчните змии не нападат кралските люпила?
— Защото кралицата не се отлъчва далеч от гнездото, — обясни Шарра. — Тя непременно ще забележи змията и ще я убие. — Тя потрепера. — От змиите ме е страх повече, отколкото от Нишките!
Изчаквайки да отмине обедната жега, Джаксъм, Шарра и Пиемур се заеха да подреждат записките на младия менестрел. Той искаше по възможност да изпрати отчет до Сибел, Робинтън или Ф’лар.
На следващия ден, приятелите се отправиха да търсят откритото от Пиемур люпило. Глупчо носеше багажа, а Рут наблюдаваше отвисоко. В гнездото намериха двадесет и едно яйца — всички добре втвърдени, готови да се излюпят след един-два дни. Дивата кралица бързо се скри в Помежду, още щом видя хората, така че яйцата бяха изкопани без пречки и положени, и опаковани грижливо в кошницата, пристегната на гърба на Глупчо. Джаксъм помоли Рут да извести на Кант за намереното люпило.
„Кант казва, че утре и без друго са щели да ни посетят. — отвърна Рут. И добави: — Менестрелът е закусил много добре и с апетит.“.
Драконът се опита да им съобщи и за най-малката подробност относно Робинтън, но Пиемур възрази:
— Това е все едно да седиш до болен. С разликата, че не чуваш оплакванията!
Към дома се върнаха през гората: плодовите дръвчета около убежището бяха обрани напълно, а Ф’нор навярно щеше да поиска да занесе на бенденци свежи плодове.
— Ще се покажеш ли на Ф’нор, когато долети? — поинтересува се Джаксъм.
— Защо не? Той знае с какво се занимавам. Между другото, като видиш красотата на този континент се замисляш, какво ли е накарало предците ни да се преместят на Север?…
— Може би тук се е налагало да защитават прекалено много земи от Нишките, преди да се разпространят личинките. — предположи Шарра.
— Нелоша мисъл, — кимна Пиемур. — Ех тези древни записи. — Колко пъти се убеждавахме, че в тях са пропуснати много важни неща! Помните ли, че на фермерите на Север им беше казано да „внимават“ за личинките, но никой не им беше казал защо. От друга страна, ако тогава са ставали толкова земетресения, колкото и сега, напълно разбирам предците ни, че са избягали. Мен едва не ме довърши на подхода към Големия залив, а Глупчо избяга от уплаха. Никога не бих могъл да хвана тази ненужна твар отново, ако не беше Фарли.
— Земетресения стават и на Север, — каза Джаксъм. — В Кром и на Високите хълмове, а още и в Иген и в Телгарската равнина.
— Но не и такива, на каквито аз съм бил свидетел, — потрепера Пиемур. — На Север не може да се случи земята да подскача под краката ти, а на две крачки от теб да се образува пролом с дължина на дракон!
— Кога се случи това? — бързо попита Шарра. — Преди три-четири месеца?
— Тогава!
— При нас, в Южния холд земята само трепереше, но въпреки това доста страх брахме.
— А, кой от вас е виждал, как от океана израства вулкан и започва да бълва пепел и лава.
— Аз не, — отвърна Шарра и подозрително го погледна. — А ти да не си виждал?
— Видях! И Н’тон беше с мен, ще потвърди, ако искате.
— Не си мисли, че ще ме е срам да го питам! — обеща момичето.
— А къде се случи това? — въодушевено попита Джаксъм.