— Изглежда вчерашните ни мазоли ще заздравеят, а Пиемур?
Младият менестрел кимна. Той също наблюдаваше внимателно суетнята на брега леко вкиснат.
— Ще отида да намеря Глупчо! Опасявам се че може да се е уплашил и избягал … Фарли! — малката кралицата изхвърча от покрива и кацна на протегнатата му ръка. — Намери Глупчо и го доведи при мен!
Огненото гущерче извърна глава наляво и изчирика. Пиемур без да се обръща тръгна натам.
— Този малкият прекалено дълго е бил сам. — каза Ф’нор.
— Да, ама…!
— Искаш да кажеш, че разбираш как се чувства, след като се оказа сред такава тълпа? — краткият но изразителен отговор накара Ф’нор да се усмихне. Потупа Джаксъм по рамото. — На твое място не бих го вземал толкова навътре. С толкова народ няма и да забележим, кога ще е готов домът на Робинтън.
— Какво правят там… — изтръгна се внезапно от Шарра.
Джаксъм я погледна. Оказа се, че тя е слушала разговора на двамата Майстори.
— Не! Трябва да се оправя с това! — момичето сви юмруци и решително се отправи към масата. — Моля да ме извините почтени Майстори, но позволете да ви обърна внимание, че пропускате нещо много важно. Тук е гореща страна. Вие сте свикнали на студени зими и ледени дъждове. Ако построите този холд, както възнамерявате, хората в него просто ще издъхнат от летните жеги. При нас в Южния холд строят дебели стени, за да бъде прохладно в къщата. Строим на греди и пилоти, за да може вятърът да охлажда пода. Правим много прозорци и при това широки. Майстор Фандарел, видях че си докарал метални капаци достатъчни за няколко холда. Да, да Нишките, знам но те не падат всеки ден.
— Дааа, — Ф’нор зацъка с език. — все едно виждам Брекке. А ако се държи, като нея, когато е ядосана най-разумно е да се отдръпнем. — Хайде, — ездачът побутна Джаксъм. — Покажи ми къде ловувате тук. Храна имаме, но ще е добре да почетем присъстващите с прясно месо…
— Ей сега! Само да се облека, — каза Джаксъм с такова облекчение, че тримата ездачи се разсмяха.
Момчето бързо надяна топли панталони върху късите, наметна якето си и се присъедини към тях.
— Ще се качим на драконите до онзи нос, където е Рут. — каза Ф’нор.
Нещо просвистя край ухото на Джаксъм толкова близко, че той отскочи настрани. Оказа се, че това е само Миир, който носеше в предните си лапки късче черен камък. Секунда по-късно, чу как Шарра благодари на любимеца си. Джаксъм побърза да се отдалечи, да не би момичето да измисли и за него някаква задача.
Ф’нор беше приготвил по едно ласо за всеки. Провериха ги и ги провесиха на раменете си. Наложи се да си пробиват път през тълпата завзела брега. Хората поздравяваха ездачите и учтиво питаха Джаксъм, как се чувства. Бяха пристигнали помагачи от всички Уейрове, освен от Телгар, където днес се очакваше Нишковалеж. Присъстваха и представители на всички гилдии, при това не чираци, а майстори. Всички поздравяваха Джаксъм и се интересуваха от самочувствието му. Едва сега той разбра, че за болестта му се е говорило в Уейровете, холдовете и в работилниците. Подобно внимание го смущаваше и радваше, макар че мисълта за нарушеното, дори и с добри намерения уединение не го напускаше.
До него се приземи Рут, мокър от къпането и се разтръска. Наложи се да се пази от пръските.
„Колко хора, колко дракони“ — очите на Рут сияеха възбудено и весело. Малкият бял дракон изглеждаше като джудже в сравнение с бронзовите и кафевия, но излъчваше такова щастие, че раздразнението на Джаксъм изчезна. Засмя се, потупа дракона си по шията и го възседна. Изчака, докато останалите се настанят, вдигна свит юмрук и даде сигнал за излитане. Отново се засмя, когато малкият и лек Рут се издигна почти вертикално, и изпревари тежките гиганти. Вежливо покръжи, докато те излетят и ги поведе на югоизток.
Отправиха се към най-далечното от крайречните езера. Бяха ги изследвали с Шарра. Сутрешно време там се събираха диви уерове за да пият вода, да се къпят и да се валят в прохладната кал. Езерото беше голямо — големите дракони можеха да се разгърнат и ездачите им можаха да мятат ласата.
Както можеше да се очаква, табуни диви ездитни животни препускаха по широката просека между реката и гората — разливите по време на дъждовния сезон отнасяха всяко дърво, което се опиташе да пусне корен там. Тревата беше буйна и зелена, но скоро жаркото слънце щеше да я изсуши и превърне в сено.
„Всеки ще ловува сам, — предаде Рут. — Ф’нор иска да хванем по-угоен уер. Всеки ще се опита да улови поне по един самец. За днес ще стигнат“.