— Мисълта за това, че през цялото време ще се мотаят толкова хора направо ме убива. — каза Джаксъм.
— Досещам се, — усмихна се менестрелът. — Слушай, ти разбираш — аз съм бил на такива места, където не е стъпвал човешки крак! На някои от тях бях готов да се подмокря от страх, а други не исках да напусна — толкова красиви бяха. — той замечтано въздъхна. — Но както и да е, аз бях там пръв. — Внезапно седна и посочи с пръст към небето — Аха, ето ги!… Ех, ако имах далековиждащо устройство!
— Те? Кои те? — Джаксъм вдигна поглед и се опита да види, това, което беше привлякло вниманието на Пиемур. Предполагаше, че ще види дракони.
— Така наречените Сестри на изгрева. От тук се виждат сутрин и вечер, и са много по-високо над хоризонта, отколкото на Север. Виж, това са онези ярки точки. Колко пъти са ми показвали пътя.
Джаксъм проследи накъде сочеше ръката му и видя три ярки, почти немигащи звезди. Не беше възможно да не им обърнеш внимание. Момчето даже се учуди, че не са привличали погледа му преди.
— Скоро ще избледнеят, — каза Пиемур. — Ако няма нито една луна. После пак ще се появят преди изгрев. Отдавна се каня да попитам Уонзър. Не се държат като нормални звезди. Да знаеш, дали Звездоброеца няма да се появи тук и да помогне за строителството на холда за Робинтън?
— Според мен, той е единственият, който нямаше такива намерения. — отвърна Джаксъм. — Но не се отчайвай. При такива темпове на строителство, всичко ще е готово много бързо. А какво искаше да разбереш за Сестрите на изгрева?
— Защо не се държат, като обикновени звезди. Нима не си забелязал.
— Не… Прекарваме повечето нощи в дома. И разбира се, изгревите…
Пиемур отново посочи към Сестрите:
— Всички звезди си променят положението. А те — не.
— Чакай, защо? В Руат например те едва се виждат на хоризонта.
Пиемур поклати глава:
— Не говоря за това. Те са постоянни. През цялото време стоят на едно място.
— Но това е невъзможно! Уонзър казва, че звездите на небето имат траектории, точно както…
— Казвам ти! Стоят си винаги в едно и също положение!
— А аз ти казвам, че е невъзможно.
— Кое е не възможно! Я престанете да си викате! — Шарра изплува от тъмнината с поднос отрупан с храна и мех с вино провесен през рамото й. Даде подноса на Пиемур и наля вино на всички.
Менестрелът с доволно ръмжене се зае да оглозгва реброто от уерр.
— Както искате, аз ще пратя бележка на Уонзър. — изломоти с пълна уста. — Твърдя, че тези звезди се държат доста странно!
Майсторът менестрел се събуди от жегата, разляла се над ложето му, нищо че над него имаше опъната тента.
Зейр, свит на възглавницата до ухото му, тихо изчирика. Робинтън се огледа и за пръв път от доста време, не забеляза до себе си болногледачка. Тази отслабено наблюдение го зарадва. Всеобщата грижа беше трогателна, но понякога менестрелът трудно сдържаше раздразнението си. Но нямаше друг избор. Умората и слабостта не му даваха да се възпротиви на грижите. Отсъствието на болногледачка можеше да се тълкува, че е направил още една крачка към оздравяване.
Робинтън лежеше неподвижно, наслаждавайки се на уединението. Отпред лениво трептеше кливера, а отзад тихо се чуваше лекото хлопане на главното платно. Само бавните вълни носеха кораба напред. Лекото полюшване го унасяше и той разтърси глава за да не заспи отново.
Наоколо, както и преди се разстилаше пустото море. Робинтън знаеше, че няма да види земя още няколко дни, макар Майстор Идаролан да казваше, че корабът се движи бързо на югоизток заедно с Голямото Южно течение.
Водачът на рибарите се радваше на това плаване, както и всички останали. Неочаквана мисъл накара Робинтън да се засмее. Изглежда болестта му не бе от полза само за него. Нищо, нямаше защо да се тормози. Защо иначе да прекарва толкова време със Сибелл, ако не за да прехвърли отговорността за Гилдията върху неговите плещи, когато възникне необходимост. Само че изглежда самият менестрел не беше готов, когато това се случи.
После се запита дали Менолли вярно му предаваше ежедневните съобщения от Сибелл. Тя и Брекке бяха напълно способни да се наговорят и да крият от него всички тревожни вести…
Зейр потри муцунката си в бузата му. Наистина, по-добър спътник от малкия огнен гущер, нямаше. Робинтън беше майстор в отгатването на настроения и въобще на емоционална атмосфера, но не можеше да се сравнява с малкия бронзов, който притежаваше вродено чувство.
Как му се искаше да отхвърли овладялата го вялост и да се възползва от пътуването, за да отхвърли купчината натрупали се дела — да свърши някои задължения към Гилдията, да напише няколко отдавна замислени песни и още много, много неща, които отлагаше под натиска на моментно възниквали проблеми…