Но не. Робинтън с вслуша в себе си и разбра, какво удоволствие му доставя правенето на „нищо“ в постелята на палубата на бързоходния кораб на Майстор Идаролан, наречен „Сестрите на изгрева“. Красиво име, което му напомни нещо. Още днес вечерта ще вземе назаем от Майстора-моряк далековиждащия уред. Тези Сестри на изгрева се държаха странно. Висяха на хоризонта доста по-високо от обичайното и се виждаха не само вечер, а и сутрин. Вярно, че не му позволяваха да бодърства рано сутрин, но вечерта ги виждаше със собствените си очи. Никога преди не беше предполагал, че звездите могат да се държат по този начин. Трябваше да напише писмо на Уонзър.
Той почувства, как помръдна Зейр и чу приветливото чуруликане още преди до слуха му да достигнат леките крачки приближаващи се отзад. Мисълта на Зейр докосна съзнанието му и му показа образа на Менолли.
— Защо се промъкваш така? — гласът му прозвуча капризно.
— Мислех си, че спиш.
— Разбира се, че спя. А с какво друго да се занимавам по цял ден? — той й се усмихна, опитвайки се да се извини за тона си.
За негово учудване, тя му се усмихна в отговор и му подаде чаша плодов сок леко примесен с вино. Не смееха да му предложат само сок.
— По думите ти съдя, че вече се поправяш, — каза Менолли.
— По думите ми?… Та аз само това правя — мърморя, като недоволен стар дядка! Сигурно съм ви досадил до смърт…
Менолли седна на палубата до него и го хвана за ръката.
— Радвам се, че мърмориш, — прошепна тя и той се учудим като видя сълзите блеснали в очите й.
— Мило мое момиче, — развълнувано хвана стисна дланта й.
Менолли отпусна глава на ложето му. Зейр развълнувано изписка, очите му заблестяха. Над главата на момичето се появи златната Красавица и засъска объркана, усещайки състоянието на приятелката си. Робинтън остави чашката, приповдигна се на лакът и се наклони към нея.
— Менолли, аз вече почти се оправих, честна дума! Брекке казва, че от ден на ден ставам все по-добре… — поглади я по главата. — Не плачи!
— Зная, че е глупаво… Ти оздравяваш и ние ще внимаваме никога вече да не се вълнуваш толкова много. — момичето с ръба на дланта си избърса сълзите си и заподсмърча.
Това беше толкова по детски трогателно, а лицето й, с мокрите следи от сълзи изглеждаше толкова беззащитно, че сърцето на Робинтън се сви. Нежно отметна падналите на лицето й коси, и я целуна по бузата.
Пръстите й в ръката му се свиха, а двата огнени гущери запърхаха тревожно с криле. Робинтън замря, поразен от вълнението си и отклика на гущерите. Менолли се отдръпна.
— Прости ми, — прошепна тя и сведе поглед.
— И ти ми прости, мила Менолли, — отвърна менестрелът меко. Колко съжаляваше само в този миг за своята отдавна отминала младост, за своята любов към това момиче, и за това, че между тях вече нищо не може да има, не може и не трябва да има … и даже това, че слабостта го принуди да осъзнае.
Той вдигна ръка, умолявайки я да не казва нищо и затвори очи за да не вижда любовта и болката в нейните. И почувства, че обяснението продължило няколко мига го лиши от последните сили. То беше толкова кратко, колкото и Впечатване и също имаше власт, продължаваща цял живот. И честно казано, дълбоко в душата си винаги бе осъзнавал двойствените чувства към това момиче от далечния приморски холд, чийто рядък талант той беше открил и внимателно възпитал. И така му се пада, че тайното стана явно в неподходящ момент. Пада му се на стария глупак, че не успя да разпознае истинската сила и смисъла на нейната привързаност. Е да, беше свикнал да ги вижда заедно със Сибелл и знаеше че те искрено се харесват…Сам той пръв забеляза тяхното взаимно привличане и помогна то да прерасне в нещо по-голямо. … Сибелл беше за бездетния Робинтън, като син… повече от син…
— Но Сибелл… — започна той — и млъкна, усещайки лекото докосване на нейните пръсти.
— Влюбих се в теб много по-рано Майсторе, — каза Менолли.
— Мое дете, мило мое дете, — Робинтън се опитваше да повярва. Стисна силно ръката й за миг. Опря на възглавницата с лакът, взе чашата и отпи.
Това му помогна да си събере мислите и да й се усмихне, независимо от спазъма стиснал гърлото му. Менолли се опита да отвърне на усмивката му.
В това време се чуха крачките на Майстора моряк и Зейр се скри някъде зад тентата.
— Бодърстваш, виждам? Отпочина ли си приятелю?
— Ето че идваш точно навреме, — зарадва се Робинтън. — Кажи, поглеждал ли си към Сестрите на изгрева на залез? Или моето зрение се е влошило?