Последните мигове, когато красивият тримачтов кораб пресичаше залива за да акостира на каменния пристан, се оказаха безкрайно дълги. Джаксъм напрегна поглед и като видя менестрела, който стоеше на носа, и им махаше с ръка, нададе радостен вик. Огнените гущери с писък излетяха и закръжиха над кораба.
— Я какъв загар е хванал! — възкликна развълнувано Лесса и без сама да забележи хвана Джаксъм за рамото.
— Сега няма за какво да се вълнува, нека да си отдъхне добре, — широко се усмихна Фандарел.
Майстор Идаролан обърна кораба и с точна маневра го приближи до пристана. Моряците скочиха на кея с въжетата. Джаксъм радостно се спусна да им помага. Дървените талпи спуснати отстрани на борда за да предпазват корпуса на кораба при акостиране застъргаха в камъка. Част от фалшборда се отмести и останалите моряци пуснаха трапа.
— Бенден, Главни ковачо и ти Лорде! Доведох ви го жив и невредим! — прогърмя от мостика гласът на Майстор Идаролан.
Джаксъм изрева с пълно гърло приветствие, подкрепен от мощния бас на Фандарел. Двамата изтичаха на палубата, подхванаха Робинтън и едва ли не на ръце го пренесоха на брега.
Рамот и Рут затръбиха над главите им, от което огнените гущери се замятаха из въздуха още по-стремително. Лесса се повдигна на пръсти и прегърна Робинтън, накара го да се наведе, и здраво го разцелува.
Джаксъм видя сълзи по бузите й и с учудване забеляза че и неговите очи също са насълзени. Той вежливо отстъпи встрани и Фандарел внимателно взе приятеля си в мощните си обятия, стараейки се да не го задуши. В това време по трапа вече слизаха Менолли и Брекке, и Джаксъм забърза насреща им. Всички заговориха едновременно — Брекке не знаеше кого да гледа най-напред. Ту питаше момчето как са очите му и има ли главоболие, ту хващаше менестрела за ръката и го молеше да се махне по-бързо от нажежения пясък — все едно не се беше пекъл на слънцето по време на пътуването. Всеки беше хванал по един моряшки денк с багаж, единствено на Робинтън не позволиха да носи нищо овен китарата си.
Брекке свърна по познатата пътечка към убежището, но Фандарел сложи огромната си длан на талията й и я насочи към пясъчната пътечка, която водеше към новия холд. Брекке неразбиращо го погледна, но Фандарел оглушително се разсмя, предвкусвайки изненадата, а Лесса сложи пръст на устните си и хвана я за ръката, и я поведе напред.
— Но нали убежището е натам. — Брекке все още нищо не разбираше.
— Беше, — Фандарел с широки крачки вървеше до менестрела. — Намерихме за нашия Майстор по-добро място!
— Предполагам, искаш да кажеш по-ефективно, приятелю? — Робинтън се засмя и потупа ковача по рамото.
— Много, много по-ефективно! — Фандарел направо се тресеше от смях.
В това време Брекке стигна до завоя на пътечката и потресено спря, невярвайки на очите си.
— Направо да се побъркаш! … погледът й прескачаше от Лесса към ковача, от ковача към Джаксъм. — Какво сте построили? Как успяхте! Това е невъзможно!…
Двамата майстори се приближиха към жените. Мощният ковач направо сияеше от удоволствие, че е успял да произведе такова впечатление.
— Брекке, струва ми се ти казваше, че убежището е съвсем малко. — Робинтън разглеждаше прекрасната сграда и неуверено се усмихваше. — Въобще бих помолил…
Лесса и Фандарел не можаха повече да се сдържат, хванаха менестрела за двете ръце и го помъкнаха нагоре по широките стъпала.
— Почакай, не си разгледал още отвътре! — Бенденската Стопанка подскачаше весело, като малко момиченце.
— Целият Перн помагаше при строежа. Изпращаха майстори и материали. — Джаксъм хвана Брекке под ръка и я поведе към вратата. Кимна и на Менолли да ги последва, но тя продължаваше удивено да се оглежда. Тихият залив беше съвсем същия, какъвто го помнеше — чистият пясък, високите дървета, цъфтящите храсти обграждащи плажа. Холдът и пясъчната пътечка до него бяха единствените промени.
— Направо не мога да повярвам, — откъсна се устата й.
— Досещам се, Менолли, — каза Джаксъм. — Тук всички много внимаваха да не унищожат това прекрасно място. Но когато видиш как изглежда нашият Холд Залив отвътре…