— Вече сте го кръстили? — изглеждаше сякаш менестрелката е леко недоволна.
— Е … холдът се намира в залив, така че… пасна си му…
— Колко е красиво тук! — Брекке не можеше да се насити на гледката. — Остави, Менолли! Не, чудесна изненада ни направихте!… Като си помисля, че исках наново да преустройвам убежището… — тя се засмя щастливо. — Честно казано, тук мястото наистина е по-добро!…
Те се изкачиха по стъпалата издялани от черни и бели камъни. Оранжево-кремавия керемиден покрив надвисваше над верандата и почти допираше короните а дърветата, чиито цветове изпълваха въздуха с свеж аромат. Металните капаци бяха разтворени, откривайки непривично широки за северняците прозорци. През тях се виждаше вътрешността на дома. Менестрелът вече разглеждаше стаите и гласът му звънеше от възторг. Когато Джаксъм, Менолли и Брекке влязоха вътре, той тъкмо оглеждаше стаята отредена му за кабинет. За миг загуби дар слово, като видя, че Силвина се е погрижила да изпрати на новото място всяка дреболия от неговата претрупана работна стая в Работилницата на менестрелите. Зейр, усетил радостното смущение на Робинтън радостно цвърчеше над гредите на покрива. Секунда по-късно към него се присъединиха Миир, Талла и Фарли. Джаксъм се заслуша в чирикането им и стигна до заключението, че си обменят впечатления и новини.
— Ех, та това е Фарли! Вярно, че някой ми спомена, че Пиемур се е добрал до тук. Но къде е сега? — в гласа на менестрела се усещаше недоумение и леко огорчение.
— Двамата със Шарра приготвят обяда, — каза Джаксъм.
— Не искахме тук да се мотае много народ, — добави Лесса. — Бояхме се да не те уморим.
— Да ме уморите? Мен? Хм, а аз няма да се откажа от малко умора… ПИЕМУР!!!
Загорялото му, свежо лице само по себе си красноречиво говореше за възвърналото се здраве. Оглушителният му глас разсея всякакви остатъци от съмнение.
— Майсторе!? — долетя от далечината учуденият глас на Пиемур.
— БЪРЗО ТУК, ПИЕМУР!
— Какъв късмет, че го накарахме да си почине на кораба — усмихна се Брекке на Лесса. — Представяш ли си, как щяхме да се оправяме с този човек на брега?
— Ето какво не си представяте, — намеси се Робинтън, — че заради временно неразположение захвърлих толкова важни…
— Временно неразположение? — ококори се Фандарел. — Слушай, скъпи ми Робинтън…
— Майстор Робинтън. — Менолли измъкна шкафчето стъклен бокал, прекрасна изработка. Долната му част преливаше в синьо — цветът на Гилдията на менестрелите, а отстрани беше изгравирано името на Майстора и арфа. — Още не си видял това.
— Наше синьо! — възхити се Робинтън и пое чашата.
— От моите работилници е, — гордо заяви Фандарел. — Стъкларят Мермел искаше да я направи цялата в синьо, но го убедих да остави горната част прозрачна. Иначе няма как да се любуваш на играта на бенденското вино.
Очите на менестрела трогнато и благодарствено заблестяха. Но миг по-късно направи жална физиономия.
— Прекрасен бокал, но защо е празен?
В това време откъм кухнята се чу бързо топуркане, завеската отлетя встрани — стремително влетелият Пиемур едва не се вряза в Брекке, загуби равновесие и с труд се задържа на крака.
— Майсторе!? — повтори задъхан.
— А, ето те, — разсеяно провлачи менестрелът, оглеждайки младежа, сякаш беше забравил, че го е повикал. Известно време се оглеждаха един друг. Робинтън — леко намусен, Пиемур — тежко дишайки. — Слушай, — проговори най-сетне Майстора. — Ти си тук от доста време, така че предполагам знаеш къде държат виното. Виж, — показа той бокала. — Подариха ми прекрасна чаша, но за съжаление е съвършено празна!
Пиемур мигна бързо няколко пъти, след това поклати глава.
— Дааа, напълно е оздравял вече. Но ако уерът загори на огъня…
Изгледа Робинтън негодуващо, завъртя се на пети и се скри зад завесата. Чуваше се как тропа с вратите.
Джаксъм прехвана погледа на Менолли. Момичето му намигна. Приказките на Пиемур не можеха да заблудят тези, които го познаваха добре. Скоро той се появи отново, като подмяташе бъчонка с бенденски печат.
— Внимателно, момче! — извика Робинтън и вдигна ръка. Не можеше да понесе толкова светотатствено отношение към любимата си напитка. — Към виното трябва да се отнасяш по-почтително… — измъкна от ръцете му бъчонката и внимателно се вгледа в печата. — Една от най-добрите реколти…Ах, Пиемур, нима не успях да те науча, как да се държиш с виното?…
Смръщи чело и с майсторско движение счупи печата и въздъхна с облекчение като видя долния край на тапата. Поднесе я към носа си и леко подуши.
— Великолепно! Великолепно! Отлично е понесло пътя… Пиемур, бъди добро момче и ни налей на всички. Струва ми се, че в този холд има достатъчно чаши…