Джаксъм и Менолли вече ги вадеха от шкафа. Пиемур започна да налива, с цялото си внимание и уважение, което заслужаваше бенденското вино. Робинтън вдигна високо бокала, нетърпеливо изчаквайки края на церемонията.
— За твое здраве, приятелю! — вдигна тост Фандарел и всички се присъединиха към него.
— Честна дума, потресен съм, — каза менестрелът и подкрепи думите си само с леко вкусване на възхитителното вино. Изгледа лицата на приятелите си, кимна и поклати глава. — Потресен!
— Все още не си видял всичко. — Лесса го хвана за ръката. — Хайде Брекке, ти също трябва да видиш това! Пиемур, Джаксъм донесете вързопите.
— Спокойно Лесса! Ще си разлея виното — Робинтън балансираше чашата, но бенденската Стопанка продължи да го дърпа.
Един от стенните панели се отмести и те поеха по коридора съединяващ главната зала със спалните. Брекке тръгна след тях, очите и блестяха от любопитство.
Най-голямата спалня беше за Робинтън. Помещаваше се в ъгъла на сградата противоположно на кабинета му. Още четири стаи бяха отделени за гости, всяка за по двама, но Лесса поясни, че на закритата веранда може да се побере още половин холд. Робинтън остана във възторг от удобната баня и просторната кухня. А когато дойде ред да огледат откритото огнище отвън, той подуши морския бриз носещ аромат на печено месо.
— А това, позволете да се поинтересувам, откъде?…
— От брега, — поясни Джаксъм. — Там имаме големи огнища — да печем и варим, когато се събере порядъчна тълпа.
Когато се върнаха в къщата, Фандарел измъкна едно дървено кресло и го показа на Робинтън.
— Я седни! Бендарек го направи по твоите мерки и ми заръча веднага да му кажа ако ти е неудобно!
Менестрелът дълго и с удоволствие разглеждаше чудесното гравирано кресло с висока облегалка; то беше обвито с кожата на див уер-страж, боядисана в тъмносиния цвят на Гилдията на менестрелите. После седна и сложи ръце на подлакътниците — те се оказаха с точната дължина. Облегна се назад и изтегна дългите си крака — никога не бе имал толкова удобно кресло.
— Кажи на майстор Бендарек, че креслото е забележително. Наистина за мен е правено. Милият Бендарек, какво внимание към моята скромна особа!… Всяка дреболия в този холда е смайваща. Той… той е великолепен. Нямам думи, просто нямам думи! Направо губя дар слово. Дори не съм сънувал, че тук, в неизследваната дива пустош ще ме чака такъв разкош, такава красота, такива…
— Липсата на думи виждам, не ти пречи да ни заливаш с красноречието си. — прозвуча нечий глас.
Всички се засмяха и се обърнаха — на вратата стоеше Майстор Идаролан.
Поканиха го да влезе и му наляха вино.
— Донесохме и останалите ти вещи.
— Повикай екипажа си рибарю, — каза Лесса. — Ще обядвате с нас.
— Аха! Точно на това се надявах. Даже и нас, рибарите ни влече месото понякога, макар да не обичаме да си го признаваме…
— Майстор Робинтън! Само погледни тук! — Менолли отвори един от стенните шкафове. — Кълна се, това е почеркът на Дирментли! Тук са всички задължителни балади и песни преписани на нови листове и подвързани в синя кожа. Струва ми се, че точно това ти толкова искаше от Арнор…
Менестрелът удивено възкликна и за известно време забрави всичко останало. Разглеждаше страниците и се наслаждаваше на изкусната калиграфия, След това се зае да изучава съдържанието на шкафовете и не се откъсна от това си занимание, докато следобедната жега не погна всички към плажа да се къпят. Брекке се притесни — според нея Робинтън трябваше да легне и да си почине, но Фандарел само и посочи менестрела, който се наслаждаваше на водата.
— Именно такава почивка му е нужна. Остави го! Довечера ще спи.
Слънцето започна да се спуска на запад и вечерният бриз донесе прохлада. От дома изнесоха пейки, килимчета и плетени постелки — всички гости се разположиха удобно. Когато Ф’лар и Ф’нор пристигнаха, менестрелът сърдечно ги поздрави и искаше веднага да ги разведе из забележителния си холд. Но леко се разочарова, като разбра, че братята са добре запознати с всичко наоколо.
— При строежа помагаха много хора, — каза Ф’лар. — Нито един холд в света не е известен както този!
Шарра и корабният готвач се появиха съвсем навреме и поканиха всички на трапезата. Изгладнелите гости замалко не ги събориха, като се втурнаха към храната.
…Когато никой повече не можеше да хапне и късче повече, гостите се разделиха на групички — в едната — Джаксъм, Пиемур, Менолли и Шарра, втората, най-многобройната — моряците, в третата — ездачите и майсторите.