— Интересно, каква задача се готвят да ни възложат сега. — Пиемур хвърляше мрачни погледи към третата група.
— Нещо в същия дух предполагам. — засмя се Менолли. — На кораба, Робинтън така разглеждаше твоите карти, че се уплаших да не пробие дупки с погледа си… — тя сви колене към брадичката си, очите й пробляснаха. — Утре ще дойде Сибелл… заедно с Н’тон и Майстор Олдайв. Доколкото разбрах, Сибелл, Н’тон и Ф’лар смятат да навестят Торик и да разберат как е положението с синовете на лордовете, които пристигат тук от Север. Искат да се заемат и с картографирането на западната част на материка, а за граница трябва да послужи реката с черните скали, за която разказваше Пиемур.
Пиемур застена и започна да се гърчи на пясъка.
— Не ми напомняйте за това място, да но никога повече не го видя! Няколко дни търсех проход на онзи бряг за да се изкача нагоре, после ми се наложи да скачам с Глупчо над ужасен разлом и да плувам през река пълна с големи гладни риби, които за малко да ни изядат…
— А ние, — продължи Менолли, — заедно с Ф’нор и Майстора, ще се заемем с изучаването на източната половина.
— Надявам се, че става въпрос за вътрешните райони?
— Ако правилно съм разбрала, — кимна Менолли и погледна през рамо към Предводителите и Майсторите, — Идаролан смята да тръгне покрай брега…
— Ами нека. Аз и без това достатъчно съм се находил!
— Слушай Пиемур, никой не те е карал…
— Наистина ли?
— Стига Пиемур, — намеси се Джаксъм. — Значи ще тръгнем към вътрешността?
Менолли отново кимна и двамата погледнаха в посока към планината, която от това място не се виждаше, скрита от дърветата.
После Джаксъм намигна на менестрелката и се усмихна.
— Ако утре Майстор Олдайв дойде тук, значи отново ще мога да летя Помежду!
— Е и какво толкоз? — изхъмка Пиемур. — Всеки път трябва да се извърви пеша!…
— Не си мисли, че това ме притеснява. — увери го Джаксъм.
Цвърченето на огнените гущери, носещо се отгоре отвлече Пиемур от монолога на любимата му тема и ги накара да вдигнат очи. Между тъмнозелените листа се мяркаха две чифта златни криле.
— Фарли и Красавица си изясняват отношенията! — разсмя се Менолли. Огледа се с любопитство наоколо и добави: — Забелязвам, че тук са само нашите гущери. Да не би да сме изплашили тукашните?
— Съмнявам се, — отвърна Джаксъм. — Прекалено са любопитни. Подозирам, че поне дузина седят по клоните на дърветата и се сърдят, че не могат да се доберат до Рут.
— А ти разбра ли нещо повече за „техните“ хора?
— Не съм се опитвал — призна си честно Джаксъм. — Тук толкова неща се случиха…
— Можеше да отделиш поне малко време, — разсърди се Менолли.
— Да? И да те лиша от това удоволствие? — момчето се престори на обидено. — Не съм и сънувал… — внезапно млъкна, като си припомни странните, извънредно странните сънища, видени сякаш от стотици очи едновременно. И си спомни думите на Брекке в деня, когато Рут се биеше с нишките без него: „Толкова е трудно да гледаш на едно и също нещо наведнъж с три чифта очи“. Нима това, което виждаше в сънищата си бяха събития видени през очите на огнени гущери?
— Какво ти става, Джаксъм?
— Може би все пак съм сънувал, — неуверено се засмя той. — Ето какво, ако днес сънуваш нещо, постарай се да го запомниш.
— Сънища? — попита Шарра. — За какви сънища говорите?
— Ти също ли сънувала такива…? — Джаксъм се обърна към нея и видя, че тя е кръстосала крак по особено странен начин и това предизвиква завист у Менолли.
— Разбира се, — отвърна тя. — Макар че, както и ти, нищо не помня. Сякаш не мога да си съсредоточа погледа…
— Ама че определение, — каза Менолли. — Несъсредоточено зрение на съня!
Пиемур охна и забарабани по пясъка с юмруци.
— О не! Сега пак ще почне да съчинява песни!…
— Какво ти става — раздразни се Менолли. — Виждам, че пътешествията ти самичък напълно са те променили. А това не ми харесва!
— Не те карам да ме харесваш! — озъби се Пиемур, скочи на крака и изчезна в гората, като сърдито си запробива път през храстите.
— Отдавна ли е толкова дръпнат? — попита Менолли.
— Откакто дойде тук, — Джаксъм повдигна рамене. — Не мисля, че сме успели да му повлияем тук по такъв начин.
— Не му се сърди, — бавно каза Шарра. — Преживява заради Майстор Робинтън.
— Всички се тревожим за него, — каза Менолли. — Но това не ни кара да викаме по хората!
Настъпи неловка тишина. Неочаквано Шарра се изправи:
— Бих искала да знам, някой досети ли се да даде храна на Глупчо?… — и също изчезна в посоката където отиде и Пиемур.
Менолли дълго гледа след нея…Очите й проблясна лоша искра, но миг по-късно отново станаха весели и сини като морска вълна.