— А за какво ни е изобщо? — попита Джаксъм. — Знаем, че е станало изригване на вулкана. Знаем, че селището е било изоставено, а оцелелите жители са се преселили на Север…
— Загадките са много повече. И сме длъжни да ги разгадаем. А ако попаднем на някакви уреди, такива като далекогледа намерен в изоставените стаи на Уейр Бенден … Колко нови неща ни показа за нашия собствен свят и за небето над главите ни. Представи си, че намерим машините, за които се споменава в древните Записи? — Робинтън побутна бележките. — На платото има много могили. Малки, големи, къси, дълги. Навярно в едните сгради са спели, в други са съхранявали припасите си, а в трети са били работилниците им.
— Защо си мислиш, че са живели като нас? — попита Миррим. — Имам предвид, че и те са имали спални, складове и работилници…
— Защото, дете мое, нито природата на човека, нито нуждите му, са претърпели особени изменения от онези древни времена, за които свидетелстват и най-ранните ни Записи.
— Не е сигурно, че са оставили нещо в сградите, когато са напускали платото. — продължаваше да се съмнява Миррим.
— В сънищата ни, някои детайли се повтарят, — каза Робинтън и на Джаксъм му се стори, че менестрелът проявява прекалено много търпение при разговора си с упоритата Миррим. — Потоците лава, градушката от разтопени камъни. Бягащите хора…
Той млъкна и огледа слушателите си, предлагайки им да се досетят сами.
— Паника! — каза Шарра. — Едва ли са успели да вземат много със себе си. А може и нищо да не са взели!
— Да, но са могли да се върнат, когато е минало на-страшното. — възрази Менолли. — Помниш ли, тогава в източен Тиллек…
— Точно, точно, — зарадвано кимна Робинтън. — За същото говорех…
— Но Майсторе, — малко се смути Менолли, — вулканът е изригвал в течение на няколко седмици. Долината е била засипана с дебел слой пепел и отломки, — с движение на ръката изобрази плоска повърхност. — не е било възможно да се разбере кое, къде е!
— На платото преобладават югоизточните ветрове. И са силни, — вметна Пиемур и също направи жест сякаш махаше пепелта. — Ти какво, не забеляза ли колко е ветровито там?
— Точно затова сте успели да забележите нещо от въздуха, — каза Робинтън. — Знам, че е само догадка… но нещо упорито ми подсказва, че изригването е заварило нашите прадеди неподготвени. От друга страна, тези, които са успели да създадат Сестрите на Изгрева и да ги поставят на небето, трябва да са можели да разпознават действащите вулкани и да стоят по-далече от тях… Така че, със сигурност изригването е станало внезапно и неочаквано. Застигнало е хората по време на техните обичайни занимания в полето, в работилниците, в холдовете. Ако Рут успее по някакъв начин да подреди картините съхранени в паметта на гущерите, възможно е да определим, кои от сградите са били по-важни за тях — дори и само по броя на хората излизащи от тях. За съжаление не мога да се отправя на платото и лично да се заема с изследванията… Но мили мои, нека да помислим върху това, какво да сторя за да се добера до там?
— Ще станем твоите ръце и крака, Майсторе, — обеща Джаксъм.
— А те, твоите очи, — Менолли кимна към огнените гущери облепили гредите.
— Признавам си, много разчитам на вашата помощ, — менестрелът благодарно погледна младежите.
— Кога искаш да пробваме? — попита Джаксъм.
— Утре?
— Няма възражения. Пиемур, Менолли, Шарра, вие и вашите гущери ще сте ми нужни!
— Аз също бих участвала. — каза Миррим.
Съдейки по физиономията на лицето на Шарра, тя беше вдъхновена от перспективата Миррим да участва, не повече от Джаксъм.
— Може би не трябва? — каза той. — Твоята Пат ще изплаши всички тукашни гущери…
— Това са глупости! — прекъсна го зелената ездачка.
— Прав е, Миррим, — каза Менолли. — Виж на брега. Няма нито един небелязан гущер. Всички се крият щом се появи дракон и не се страхуват единствено от Рут.
— Аз ви казвам, че това са глупости! Имам три отлично обучени огнени гущера! Най-добрите на цял Перн…
— Уви, трябва да се съглася с Джаксъм, Миррим. — с искрено съжаление й се усмихна менестрелът. — Твоите огнени гущери без съмнение са най-добрите на планетата, но нямаме време да чакаме, докато гущерите от Южния привикнат към Пат.
— Пат може да лежи някъде настрани…
— Миррим, решението е взето, — този път твърдо, без усмивка каза Робинтън.
— Е, какво пък! Щом тук не съм нужна… — Миррим с горделива походка излезе от стаята.