Видяха тъмния силует на кацащ дракон. След това недалеч от тях засветиха две огнени очи — Лиот обърна главата си.
— Ето какво е предимството на белия дракон — той се вижда и през нощта. — отбеляза Н’тон, сочейки светлата кожа на Рут, легнал близо до бронзовия.
„Добре, че дойде, — каза Рут. — Почеши ме. Сам не мога да се стигна…“
— Той моли да го почеша, Н’тон.
— Само ми остави светилника, ще го предам на Миррим, за да не се заблуди в тъмнината.
Вървейки към Рут, Джаксъм чу как Н’тон поздрави Миррим: гласовете им се разнасяха надалеч в тихата нощ.
— При Уонзър всичко си е както си беше, — с капризен тон разказваше Миррим. — Поставил е търбата си и стои като залепен. Според мен, дори и не е забелязал, че съм долетяла и не е докоснал храната. И ето още нещо… — Тя малко се забави, вдъхна дълбоко и изстреля: — Пат изобщо не изплаши огнените гущери от Южния!
— А защо трябваше да се изплашат?
— Защото Джаксъм и останалите го използват като претекст да не ме вземат на платото, където ще се опитват да се разберат с тукашните гущери!
— Да се разберат?! … А ти говориш за това, че Рут може да се опита да свърже съобщенията им в нещо смислено… Миррим, какво толкова те тревожи това. Да не би да свърши света, като не отидеш с тях? Малко ли друга работа имате с Пат.
— Да! И при това моята Пат не е бяло безполово джудже, което е годно само … само да се боричка с гущерите!
— Миррим!
Гласът на Н’тон беше леден. Такъв лед скова и вътрешностите на Джаксъм! Гадните думи на Миррим звучаха в ушите му отново и отново…
— Ти знаеш за какво говоря Н’тон!
Точно в нейния стил, помисли си момчето. Тя предпочете да не забележи предупреждението в тона на Н’тон.
— Не се прави, че не знаеш! — обидата караше Миррим да продължава. — Като че ли ти не говори с Ф’нор и с Брекке, че Рут едва ли някога ще тръгне след самка!… Н’тон! Н’тон, къде тръгна! Мислех си че ние…
— Ти мислиш ли някога, преди да си отвориш устата, Миррим?
— А какво толкова? Н’тон… — Внезапният ужас в гласа й, не утеши много Джаксъм.
„Почеши ме още — помоли Рут. — Там, по-нагоре…“
— Джаксъм? — тихо извика Н’тон.
— Джаксъм? — завика Миррим. — Ох, не! Не! — И с плач избяга. Джаксъм чуваше как се отдалечават стъпките й, виждаше как подскача пламъчето на светилника. Напълно в стила й — изръси глупост, шашна се, сега ще реве, а после ще го гони и в Помежду, само и само да й прости…
— Джаксъм! — Н’тон беше развълнуван.
— Какво? … — Джаксъм продължаваше да чеше Рут по гръбния гребен, чудейки се, защо жестоките думи на Миррим не го нараниха толкова дълбоко и болно, колкото можеше да се очаква. „Безполово джудже“ …
Неочаквано почувства облекчение, щом видя крачещия към него Н’тон. Това, което го мъчеше отвътре постепенно го отпусна. Спомни си за ездачите във Форт Уейр, които очакваха брачния призив на зелената. И как се зарадва, когато Рут не се заинтересува Е, жалко, че Рут няма да изпита някои неща. Затова пък на него самия няма да му се наложи да…
— Навярно всичко си чул. — Н’тон изглежда се надяваше да не е така.
— Чух. — каза Джаксъм. — Над водата гласовете летят надалече…
— Съвсем безсъвестно момиче… Ние тъкмо се канехме да говорим с теб, но ти се разболя от огнена треска… а после толкова неща се случиха…никак не стигаше времето.
— Знаеш, че все някак ще го преживея. Двамата с Рут си имаме друга работа, както и Миррим с Пат.
— Джаксъм! — почти простена Н’тон и стисна рамото на младежа, сякаш се опитваше с този жест да изрази всичко за което нямаше думи.
— Не те виня за нищо Н’тон.
— Рут разбра ли тя какво наговори?
— Рут се интересува само от това, че гърбът го сърби! — казвайки това, Джаксъм леко се удиви, че драконът въобще не изглеждаше разстроен.
„Да, точно тук — каза Рут. — По-силно, моля те!“
Пръстите на Джаксъм намериха грапаво, сякаш изсъхнало място върху меката кожа.
— Още тогава във Форт Уейр усетих, че нещо не е наред. — продължи той. — К’небел очакваше, че Рут ще се спусне след зелената… Мислех си, че той навярно расте по-бавно от другите, нали е толкова малък…
— По-голям от сега няма да стане.
Искреното съжаление, прозвучало в гласа на бронзовия ездач трогна Джаксъм.
— Е, и какво от това! Рут е мой дракон, а аз съм негов ездач. Ние сме заедно!
— Такива като Рут няма! — Н’тон с любов и уважение прокара ръка по топлия бял хълбок на дракона. — Както впрочем и такива като теб. — Ръката му отново стисна рамото на младежа. Лиот загъргори накъде зад тях в тъмното. Рут обърна глава и му отвърна приветливо.