— Гарантира ли им право на владеене на земята, която обработват? — попита Джаксъм, така бързо, че менестрелът удивено замига.
— Не съм сигурен…
— Двама от синовете на лорд Грока вече са там. — Литол мачкаше с пръсти долната си устна. — Доколкото разбрах са получили парцели земя. И разбира се, ще запазят наследствената си титла. А какво са подхвърлили на Дорс, Бранд? — попита той току-що влезлия иконом.
— Дорс? … Той какво, също ли е отишъл там за земя? — с учудване и облекчение попита Джаксъм.
— Не видях причини да го задържам, — спокойно отвърна Литол. — Предположих, че и ти няма да възразиш. …Така, че какво му обещаха Бранд?
— Ако не греша — всяко късче земя, с което може да се справи, но думата „владее“ според мен не беше произнесена. От друга страна, предложението идваше не от самия Торик, а от един от южняците търговци.
— И все пак — ако някой ти даде земя, ти ще си му благодарен и всячески ще го поддържаш против тези, които не са ти давали земя, — каза Джаксъм. — Нали?
— Да, благодарността поражда преданост, — неспокойно се намуси Литол. — Освен това, тях ги предупредиха още в началото, че най-хубавите земи се намират най-далече, и уейрът не може да ги защити. Дадох на Дорс един от нашите стари огнемети — естествено в работещо състояние, с резервни наконечници и шланг…
— Ох, как искам да го видя по време на Нишковалеж, на открито и без нито един ездач в небето. — Джаксъм допи виното си и стана.
— Двамата с Рут трябва да се върнем в Залива. Още не сме готови за руатските вихрушки… И освен това, утре трябва да свършим още една работа. Ще можеш ли да долетиш при нас, ако се получи? Предполагам, Бранд може да те замести, ако се наложи?
— Защо пък не! — каза Литол. При такъв студ, няма да откажа малко слънчеви бани!
— Не се притеснявайте, ще се справя, — промърмори Бранд.
…Джаксъм кръжеше над холд Залив и се радваше на ласкавата, топла тропическа нощ. Вече беше сигурен, че преместването на Литол, няма да се превърне в трагедия за него. Гледаше приближаващата се земя и изпитваше блажено облекчение. Не беше леко да изпълни замисъла си, при това без да обиди Настойника си. А и тези новини за Торик и неговите хитроумни интриги…
Скочи от рамото на Рут върху мекия пясък, точно на мястото, където с Шарра се бяха целували. Беше му приятно да си мисли за нея. Изчака докато Рут легне на плажа, пазещ още слънчевата топлина и на пръсти се промъкна в холда. Навсякъде, дори и в стаята на Робинтън беше тъмно. Изглежда вече беше късно, доста по-късно отколкото предполагаше.
Промъкна се в стаята си и се просна на леглото. Пиемур мърмореше нещо в съня си. Фарли, която дремеше на възглавницата отвори едното си око, изгледа Джаксъм и отново сладко заспа.
Джаксъм се покри с одеалото, помисли си за руатските снегове и също заспа.
Събуди се от това, че чу глас, който го викаше по име. Пиемур и Фарли лежаха неподвижно: в стаята влизаше светлината на едва зародилото се утро. Джаксъм се вслуша напрегнато, очаквайки зовът да се повтори. Но беше тихо. Робинтън?… Едва ли, Менолли се беше научила да се събужда при неговия глас. Докосна сънения ум на Рут. Белият дракон тъкмо се събуждаше.
Джаксъм се размърда и реши, че го е събудила болката в мускулите. Ръцете, раменете, кръстът — всичко го болеше след вчерашния труд. А и коварното слънце изрядно му изгори гърба. Опита се отново да заспи, но така и не можа да се намести удобно. Може би трябваше да отиде да се изкъпе? Това щеше да отпусне мускулите и да успокои изгорялата кожа…
Измъкна се тихо, да не събуди Пиемур и да не го чуе Шарра. Рут вече бодърстваше на двора и беше радостен да се присъедини към него.
„Струва ми се, че вчера не успях да се измия добре от мръсотията…“
Сестрите на Изгрева, като малки пламъчета проблясваха в лъчите на все още непоказалото се слънце. Джаксъм се загледа в тях. Да не би прадедите им да се бяха укрили от изригването там, горе? И, ако да — как ли го бяха направили?
Влезе до кръста в тихите вълни на залива и дълго плува под водата, в тайнствения сумрак. После изплува и се запъти към брега. Мисълта за вулканите не му излизаше от главата. Между селището и водата трябва да е имало някакво друго убежище. Хората са бягали в тази посока и явно са знаели точно накъде бягат…
— Рут! — повика го той.
„Пак ли ще летим нанякъде“ — изнедоволства драконът, но Джаксъм му напомни:
— Там, на платото слънцето ще изгрее по-бързо. Ще е по-топло.
Върна се в холда за летателния костюм, измъкна от склада малко храна и се вслуша да не би да е събудил някого. Не, по-добре беше да провери предположението си сам. А когато останалите се събудят, да ги зарадва с новините. В крайна сметка се надяваше да стане така…