„Тя казва, че Литол плаче“ — предаде Рут. — „И каза още да не показваш учудване, на него и така му е неловко. — драконът помълча и добави. — Тя казва, че той се е излекувал… От какво, не знам, струва ми се от нищо не беше болен…?“
Но Джаксъм нямаше време да обмисля тези думи, защото Настойникът му най-после се приближи. Той реши пръв да наруши мълчанието:
— След Руат тук ти се струва доста по-горещо…
— Няма да е зле да се погрееш на слънцето, момче … едновременно с него каза Литол
— Все още не ме пускат да ставам много от леглото.
— Планината е точно такава, каквато си я нарисувал, — каза Литол и гласовете им пак прозвучаха едновременно.
Джаксъм не издържа, разсмя се и с жест предложи на Литол да седне на края на леглото му. А после взе ръката му и я стисна така, сякаш искаше прошка за всички неприятности, които неволно е причинил. А в отговор той го сграбчи в обятията си.
Очите на момчето се напълниха със сълзи: не беше очаквал такова нещо. Литол, вярно, цял живот се беше грижил неуморно за него, но с годините Джаксъм все по често се питаше дали го обича поне малко…
— Толкова се страхувах, че ще те загубя, — с несигурен глас каза Литол.
— Не е толкова лесно да бъда изгубен…
Джаксъм не можа да сдържи глупавата си усмивка: да се побъркаш направо — Литол се усмихваше — и доколкото помнеше — за пръв път.
— Останал си само кожа и кости, — с обичайния си груб тон отбеляза Литол.
— Това ще мине. Разрешават ми да ям всичко което пожелая. Между другото не си ли гладен?
— Дойдох тук да те видя, а не да ям. И ето какво ще ти кажа млади владетелю — няма да ти навреди отново да се появиш при Майстора на Ковачите, нека те научи по добре да правиш тези скици. Все пак си объркал тези дървета на брега. Но самата планина е излязла отлично…
— Колкото до дърветата, — каза Джаксъм, — така и подозирах и смятах да проверя. Но щом попаднах тук, някак си забравих…
— Нима… — Литол се засмя хрипливо и неумело.
Така си говореха двамата, съвсем приятелски и Джаксъм не преставаше да се учудва. Преди винаги се чувстваше леко неудобно в компанията на настойника си, от времето когато впечата Рут. И ето, че тази сянка вече се разсея, Сега двамата бяха много по-близки отколкото някога може да си е представял, вярно за да се случи това трябваше да се разболее…
Брекке влезе и се усмихна някак виновно.
— Извини ме Литол, но Джаксъм все още бързо се уморява…
Литол послушно стана.
— Брекке, — помоли Джаксъм. — Той е минал толкова път и при това на дракон. Трябва да му позволиш да…
— Всичко е наред малкия, ще дойда пак! — Литол отново се усмихна, този път беше наред Брекке да се учуди. — Права си, не искам да го излагам и на най-малък риск…
И още веднъж я изненада, като прегърна Джаксъм неумело, преди да излезе от стаята.
Брекке неразбиращо погледна Джаксъм, но той само повдигна рамене — нека тълкува поведението на опекуна му, както си желае. Тя излезе след Литол и се отправи към брега — да изпрати гостите.
„Толкова се зарадва да те види, — каза Рут. — Усмихваше се…“
Джаксъм размърда рамене и се изтегна по-удобно на дюшека. Затвори очи и се усмихна. Все пак накара Литол да види планината му…!
Но Литол не беше единственият, който дойде да види и него и планината. На следващият ден, вечерта дойде лорд Грока. Джаксъм го чу, как се оплакваше от жегата, а после как крещи на малката си кралица увещавайки я да не се смесва с ятото чужди гущери и да не влиза във водата — нямаше желание да се връща с мокро рамо през Помежду.
— Чух, че си хванал огнена треска, както и менестрелката. — Изглеждаше така сякаш лорд Грока е запълнил цялата стая, от което момчето веднага почувства умора. Но още по-лош се оказа внимателният оглед, на който стана предмет. Той толкова дълго го оглежда, че Джаксъм сметна, че владетелят на Форт Холд се опитва да преброи ребрата му, дали всички са на мястото си.
Ето че Грока се обърна към Брекке:
— Нима не сте в състояние да го поохраните малко повече? Мислех че си добра лечителка! Виж на какво прилича! На скелет! Така няма да стане. Но ти Джаксъм си юнак, боледуваш на най-подходящото място. Трябва да огледам местността, щом веднъж вече съм дошъл. Макар, че да си призная честно, не беше дълго пътешествие… — кимна към момчето и се намръщи леко. — А ти? Успя ли да се разходиш из околността?