— Колко пъти ти казвах да се пазиш! — рязко му викна Шарра, след като забеляза как Джаксъм в пълна изнемога седна до опашката на дракона. — Излизай на брега, веднага! — махна тя с повелителен жест. — Ей сега ще ти донеса да ядеш! В момента си по бял и от дракона си!
— Ако не се старая, няма да оздравея бързо …
— Недей ми философства Тръгвай!
— Само не казвай, че го правиш заради мен…
— Не, заради себе си го правя. Никак не ми се иска да те лекувам от втори пристъп!
Тя го гледаше така свирепо, че той без да каже дума се изправи и излезе от водата. Постелката, разстлана под дърветата беше съвсем близо, но едва се добра до нея. Краката му сякаш бяха налети с олово. Той легна, облекчено въздъхна и затвори очи.
…И отново ги отвори, когато почувства, че някой го бута за да срещне тревожно — въпросителният поглед на Брекке.
— Как се чувстваш?
— А, да не съм заспал?
— И май отново сънуваше кошмар.
— Да, и този път беше направо забележителен. Но… отново нищо ясно. — Джаксъм тръсна глава. Надяваше се, че така ще прогони останките от кошмара. Оказа се, че вече е обяд. Рут леко хриптейки спеше до него. Отдясно, малко по-далеч, легнал в предните лапи на Тирот спеше Д’рам. Ф’нор и Кант не се виждаха никъде.
— Предполагам, — каза Брекке, — малко храна няма да ти навреди.
И му подаде купа с клах и чиния с ядене.
— Дълго ли спах? — попита Джаксъм. Не беше доволен от себе си. Размърда рамене и почуства болка. А само беше измил дракона от едната страна.
— Няколко часа, — отвърна Брекке. — Беше ти от полза.
— В последно време — каза той, — сънувам странни сънища. Да не би да е последствие от огнената треска?
Брекке неразбиращо премигна, после замислено повдигна рамене.
— И аз самата сънувам по-често от обикновено. Може би стоим прекалено много на слънце?
В това време, спокойно спящият Тирот неочаквано се събуди, с рев скочи на крака и направо засипа ездача си с пясък.
Брекке ахна и също подскочи. Старият бронзов дракон вече размахваше криле.
— Брекке! Трябва да отлитам веднага! — извика Д’рам. — Чу ли съобщението!
— Чух! Побързай! — извика тя в отговор и махна с ръка за сбогуване.
Неизвестната причина разтревожила Тирот, развълнува и огнените гущери: те излетяха и закръжиха из въздуха врещейки. Рут вдигна сънено глава, проследи ги с поглед и отново легна без да покаже и най-малка заинтересованост Брекке се обърна към белия дракон леко учудена.
— Какво се е случило? — попита Джаксъм.
— Бронзовите в Уейр Иста почнаха да пият кръв.
— Ах, черупки!… — учудването му се смени с досада. Така се надяваше да му разрешат да присъства на брачния полет на кралицата и да заложи на Г’денед и Барнат!…
— Ще узная всичко веднага, — утеши го Брекке. — Кант и Тирот ще ми разкажат. А аз на теб. А сега — яж!
Джаксъм обаче продължи да се ядосва на болестта си. Внезапно забеляза, че Брекке отново погледна към Рут.
— Според теб нещо не е наред ли?
— С Рут? Откъде ти хрумна. Юнак е той, само как се гордееше, че те защитава от Нишките. А сега е толкова уморен, че не може да се помръдне.
Тя се изправи и го остави сам. Бърд и Гралл, тихичко пискайки се спуснаха на раменете й и заедно изчезнаха в горските сенки.
Глава 14
Ранно утро в Гилдията на менестрелите,
утро в Уейр Иста,
вечер в залива на Джаксъм 15.8.28
Силвина разбуди Робинтън преди разсъмване:
— Майстор Робинтън, от Уейр Иста съобщиха, че бронзовите са започнали да пият кръв. Кайлит скоро ще излети. Очакват ви там!
— Да, да, благодаря ти Силвина — промърмори той, примижавайки от блясъка на светилниците. — А случайно не си ли взела… погледът му попадна върху голямата чаша, която димеше току до главата му. — Ох, мила моя! Благодаря!…
— Всеки път повтаряш това, — отвърна Силвина и смеейки се излезе.
Робинтън започна да се облича. Бързо намъкна ризата и якето — утрото се очертаваше хладно. Зейр тихичко писна и се намести на рамото му. Мина по коридора и влезе в тъмната долна зала. Силвина го чакаше до желязната врата, която водеше навън. Тя дръпна резето и дебелите блокиращи краища излязоха от ямките в пода и тавана. Робинтън бутна тежката врата, и ахна, изненадан от мимолетната болка в лявата страна на гърдите. Силвина му подаде неговата неразделна китара, добре опакована за да не се повреди от студа в Помежду.
— Надявам се, че Барнат ще догони Кайлит, — каза тя. — Аха, ето го и Дрент!
Менестрелът също забеляза кафявия дракон, който кацаше на полянката, и хукна надолу по стълбите. Дрент беше развълнуван — очите му преливаха в оранжево-червено в предутринния мрак. Робинтън поздрави Д’фио, ездачът на Дрент, заметна китарата на рамото си, хвана протегнатата ръка и се качи на гърба на дракона: