— Е, какви са залаганията?
— За какво питаш Майсторе? Барнат е чудесен дракон и навярно ще догони Кайлит. Макар че… — в гласа на ездача се промъкна нотка на съмнение, — четири от бронзовите, на които Н’тон разреши да участват, също са силни, млади и готови да се борят. А впрочем, може да заложиш на когото си поискаш — надявам се да не сбъркаш.
— Бих се радвал да заложа, но на мен май не ми се полага…
— Ако искаш, може да ми дадеш парите на мен, — каза Д’фио, — ще се закълна в черупката на яйцето, от което се излюпи Дрент, че са мои!
— И не само преди полета, но и после, а? — на Робинтън му беше смешно, но в същото време го влечеше да участва в залаганията — желание не много подобаващо за менестрел.
— Аз съм ездач Майсторе, — обиди се Д’фио. — Не съм някакъв си вероломен южняк!
— А аз съм водачът на Менестрелите на Перн, — каза Робинтън. Но веднага се приближи още до гърба на ездача и пусна в ръката му монета от две марки: — За Барнат, разбира се. Само гледай да не те излъжат!
— Както кажеш, Майсторе!
Като черни сенки отплуваха надолу очертанията на Форт Холд, едва различими на фона на тъмното, безлунно небе. Робинтън почувства, как гърба на ездача се напрегна, вдъхна дълбоко — и почти веднага го удариха ярки слънчеви лъчи, отразени от водна повърхност. Той прикри очите си с ръка и чу, как Дрент казва своето име на стражевия дракон.
Далече долу чернееше стръмният връх на Уейр Иста — изпотрошените скали приличаха на исполински пръсти вдигнати към синьото безоблачно небе. Иста беше най-малкия от всички уейрове: драконите, за които не стигаше място във вулканичната чаша гнездяха в гората в подножието на върха.
Днес, широкото плато зад гората беше буквално запълнено с огромни бронзови дракони. Ездачите им се бяха събрали край златната кралица застанала върху убит уерр. Кайлит жадно пиеше кръв. По отдалеч, на безопасно разстояние стоеше голяма тълпа зрители. Дрент се заспуска към тях.
Зейр излетя от рамото на Робинтън и се присъедини към другите огнени гущери, възбудено мятащи се във въздуха. Менестрелът забеляза, че малките създания избягваха да се доближават до драконите. Е, поне вече не ги гонеха от Уейровете…
Д’фио също скочи на земята и изпрати кафявия да се къпе в топлите води на залива, от другата страна на платото. Там вече бяха останалите дракони, които не участваха в брачния полет: защо да не се възползват от случая да се изкъпят, така и така са на остров Иста?
Междувременно, Кайлит се откъсна от земята и отново се устреми към стадото, принадлежащо на Уейра. Козира тръгна след нея, твърдо подчинявайки на волята си младата кралица, за да не се нагълта с месо и да натежи. Прекалено важен беше предстоящият полет.
Робинтън преброи двадесет и шест бронзови обсадили площадката за хранене. Лъщящите им кожи преливаха на слънчевите лъчи, в очите им с червен пламък гореше неукротима страст. Крилата им бяха напрегнати, силните тела бяха готови мигновено да излетят след кралицата. Всички бяха млади, както беше посъветвал Ф’лар. И почти равни по размери. Те чакаха без да свалят очи от златната красавица Кайлит…
Тя ниско ръмжеше, докато пиеше кръвта на разкъсания звяр. После вдигна глава, огледа скупчените бронзови и над платото се разнесе изпълненият й с презрение рев.
В този момент стражевият дракон гръмогласно изрева. Неволно всички се огледаха, дори и Кайлит. От юг, ниско над морето се приближаваха още два бронзови.
Робинтън със закъснение съобрази, че тези двамата летяха над самата вода за да се доберат незабелязано, колкото се може по-близо до Уейра. И бяха възрастни — достатъчно бе да погледне сивеещите муцуни и вратове, отдавна загубили гъвкавост. Южняци! Бронзови на Древните!…
Най-вероятно Т’кул бе долетял на своя Салт. Кой ли беше вторият? Навярно Б’зон и Ранлит. Робинтън хукна към площадката за хранене към бронзовите кандидати за кралицата — пришълците бързаха именно натам. Към приземяващите се дракони се приближиха двама — менестрелът позна Д’рам и Ф’лар. Т’кул и Б’зон скочиха от драконите си. А те едва докоснали земята, подскочиха още веднъж и се пристроиха до другите бронзови, очакващи полета на Кайлит.
Младите дракони не се зарадваха на неочакваните гости, засъскаха и заръмжаха. Робинтън само се надяваше, че техните ездачи ще са достатъчно умни да не допуснат сблъсък. Голяма част от тях бяха прекалено млади и не познаваха Т’кул и Б’зон. Но добре познаваха Д’рам и Ф’лар. Сърцето му тежко биеше в гърдите, после внезапно се появи болка, която го накара да спре. Б’зон го гледаше с неестествена, застинала усмивка. После бутна Т’кул за ръката… Бившият Предводител на Уейр Високите Хълмове за миг спря погледа си върху менестрела, реши, че не представлява заплаха и отново се обърна към двамата Предводители.