Но, ако след това някой от южняците се обърне към другите уейрове за помощ, — Робинтън беше сигурен, че щеше да им бъде помогнато незабавно. Той нямаше причина да се съмнява в искреността на Д’рам. Още повече, че той сам би употребил цялото си влияние за да съдейства за такава молба. В името на Черупката, би направил това!
„А сега да предположим най-лошото, — каза на себе си. — Какво ще стане с Т’кул, ако Салт не издържи преследването?…“ — не му се искаше и да мисли за такава развръзка, но трябваше да проиграе всички варианти. Гибелта на Салт щеше да доведе навярно до…
Робинтън неволно погледна към кралските покои. На колана на Т’кул имаше закачен нож. Всички носеха такива ножове. Сърцето на Майстора тежко затуптя. Може да не беше според обичаите, но не трябваше ли да посъветва Д’рам, да изпрати някого в кралския уейр в случай че стане нещо?…Някого, чийто дракон не беше зает брачния полет. Когато загива дракон, ездачът му често губи разсъдъка си и не знае какво прави. Пред очите на менестрела отново се мярна изкривеното от ненавист лице на Т’кул. Майсторът имаше доста привилегии, но тази — да влиза в уейра на кралица в брачен полет не беше от тях…
Огледа масата — Ф’лар не беше там. Не се виждаше и сред гостите, запълнили голямата пещера. Робинтън стана, кимна с усмивка към Д’рам и Уорбрет и с небрежна походка, бавно се отправи към изхода.
Към него се приближи Балдор, менестрелът на Иста.
— Ф’лар взе със себе си двама от нашите ездачи, най-силните. — кимна към покоите на Стопанката. — Опасява се да не се случи нещо.
Робинтън си отдъхна с голямо облекчение и попита:
— Но как е стигнал до там? Не видях никой да се качва по стълбата.
— Уейрът е пълен с много позабравени тунели, — усмихна се Балдор. — Няма нужда да си създаваме излишни проблеми! — той кимна към гостите в пещерата.
— Разбира се. Разбира се!
— Впрочем, всичко ще разберем веднага, нашите гущери ще ни кажат.
— Вярно, — съгласи се Майсторът, а Зейр изписка нещо към кафявия на Балдор.
Значи, все пак Ф’лар беше взел мерки за безопасност. Робинтън се върна на масата и наля вино на себе си и на Д’рам. Не беше бенденско, но и това щеше да свърши работа. Защо ли веселите събития преминават бързо, а такива, като днешните се влачат безкрайно?…
Внезапно стражевият дракон изрева. Това беше силен, тъжен рев — но не погребален плач. Гостите започнаха да шушукат тревожно, а някои от жителите на уейра побързаха да излязат навън. Зейр тихо пискаше, но Робинтън не можеше да измъкне от него нищо определено, бронзовото мъниче само повтаряше обърканите мисли на стража.
— Изглежда е станало нещо с някой от бронзовите, — каза Д’рам и нервно преглътна. Загорялото му лице посивя. Гледаше към Робинтън. — Сигурен съм, че е от старите! — Уорбрет изглеждаше доволен, че предположението му се потвърждава.
— Най-вероятно си прав! — Робинтън се стараеше да говори спокойно. — Но, полетът беше обявен за открит, нямаше как да не ги пуснем.
— Полетът не продължава ли прекалено дълго? — намръщи се лордът. Опитваше се да види нещо в парченцето небе, което се виждаше през прозореца на стаята.
— Не мисля, — с преднамерена небрежност отвърна Робинтън. — Само така ни се струва. Навярно е заради това, че днешният полет е толкова важен за Уейра. Бедните бронзови! Кайлит им взема здравето!…
— Според теб, този път ще има ли кралско яйце? — заинтересовано попита Уорбрет
— Според мен, не е на добре да се броят яйцата преди да им дойде времето, добри ми владетелю, — отбеляза меко Майсторът.
— Да, разбира се, прав си… Наистина, не трябва да искаме от Барнат прекалено много — да хване кралицата и да я накара да снесе кралско яйце!
— Да. Ако… успее да я хване.
— Но той ще я хване, непременно ще успее.
— Е, да, но Кайлит знае ли?
Едва успя да го каже и Зейр подскочи на рамото му и отчаяно, изплашено заврещя, очите му станаха ярко-жълти — беше се случила беда! Във въздуха над Уейра се появи Мнемент.
Робинтън скочи на крака и хукна, търсейки с поглед Балдор. Истанският менестрел отреагира на опасността незабавно. Стремително се понесе по стълбите, а след него забързаха четирима яки ездачи.
— Какво стана? — обади се Уорбрет
— Остани тук! — извика му Робинтън.
Във въздуха беше пълно с дракони. Те се мятаха насам натам без ездачи, обхванато от объркване, като едва не се блъскаха. Робинтън бягаше с всички сили, без да обръща внимание на раздиращата болка в лявата страна на гърдите — притискаше с ръка хълбока си, за да я смекчи поне малко. Непоносима тежест притискаше сърцето и му пречеше да диша.
Зейр с жалостен писък летеше над главата му и предаваше картини всяка по-страшна от предишната — падащ дракон, биещи се мъже. Уви, малкият бронзов не можеше да обясни кой дракон, кои мъже?… Можеше само да предположи, че единият от тях е Ф’лар, — иначе Мнемент не би се появил толкова бързо!