Белият огън

Дъглас Престън, Линкълн Чайлд Белият огън (книга 13 от " Пендъргаст")

Линкълн Чайлд посвещава тази книга на своята дъщеря Вероника.

Дъглас Престън я посвещава на Дейвид Морел.

Благодарим на „Наследството на Конан Дойл“ ООД

за разрешението да използваме Шерлок Холмс

и останалите герои, създадени от покойния сър Артър Конан Дойл.

ПРОЛОГ

Една действителна история

30 август 1889

Младият лекар се сбогува с жена си на перона на Саутсий, качи се на експреса в 4:15 за Лондон и пристигна три часа по-късно на гара „Виктория“. Пробивайки си път през шумотевицата и суматохата, той излезе от гарата и махна на един кабриолет.

-      Хотел „Лангъм“, моля - нареди той на файтонджията, преди да се пъхне в кабината, изпълнен с очакване.

Отпусна се на износената кожена седалка, докато файтонджията пое надолу по ул. „Гровнър Плейс“. Беше хубава вечер в края на лятото - нещо много рядко за Лондон, умиращата дневна светлина се спускаше върху задръстените с файтони улици и покрити със сажди сгради и ги разкрасяваше със златистото си сияние. Макар вече да минаваше седем и половина, едва сега бяха започнали да палят лампите.

Лекарят нямаше възможност да идва често в Лондон, затова сега гледаше с интерес през прозорчето на кабриолета. Когато файтонджията зави надясно по „Пикадили“, младият доктор видя двореца „Сейнт Джеймс“ и Кралската академия, окъпани от заревото на залеза. Тълпите, шумотевицата, вонята на града - толкова различни от родната му провинция, го изпълваха с енергия. Безброй подкови удряха по паважа, а тротоарите гъмжаха от хора с различни поприща: чиновници, адвокати и богаташи се разминаваха с коминочистачи, продавачи и търговци на котешко месо.

На площад „Пикадили“ кабриолетът направи остър ляв завой и излезе на улица „Риджънт“, мина край „Карнаби“ и площад „Оксфорд“, преди да спре под портика на „Лангъм“. Това беше първият грандхотел, построен в Лондон, и досега си оставаше най-стилният. Докато плащаше на файтонджията, докторът плъзна поглед по богато украсената фасада от варовик с нейните френски прозорци и балкони с парапети от ковано желязо, с високите фронтони и балюстради. Той не се интересуваше много от архитектура и предположи, че фасадата е смесица от стил бозар и северногермански ренесанс.

Когато мина през големия портал, до него стигнаха звуците на музика: скрит зад параван от парникови лилии, струнен квартет свиреше Шуберт. Той се спря, за да попие гледката на величественото фоайе, изпълнено с мъже, които седяха на столове с високи облегалки и четяха прясно изгладените¹ броеве на „Таймс“, отпивайки портвайн или шери. Във въздуха се виеше дим от скъпи пури, който се смесваше с аромата на цветя и женски парфюми.

На входа на ресторанта беше посрещнат от нисък, твърде пълен мъж в сукнен редингот и сиво-кафяви панталони, който го доближи с енергични крачки.

- Вие трябва да сте Дойл - каза мъжът, поемайки ръката му. Усмивката му беше широка, а акцентът - американски. - Аз съм Джо Стодарт. Толкова се радвам, че успяхте да дойдете. Заповядайте вътре - останалите току-що пристигнаха.

Лекарят последва Стодарт, който си пробиваше път между застланите с ленени покривки маси към далечния край на помещението. Ресторантът беше дори по-пищен от фоайето - с дъбови ламперии, лъснати с дървено масло, с кремав фриз и богато украсен таван с релефни гипсови орнаменти. Стодарт се спря до разточителна маса, на която вече бяха седнали двама души.

-      Господин Уилям Гил, господин Оскар Уайлд - запозна ги Стодарт. - Позволете да ви представя доктор Конан Дойл.

Гил, в когото Дойл разпозна много известен ирландски депутат, се изправи и поклони с добродушна сериозност. На обширната му жилетка се люшна верижката на джобен часовник. Уайлд, който точно беше отпил от чашата с вино, попи доста пълните си устни с ленена салфетка и покани с жест Конан Дойл на празния стол до себе си.

-      Господин Уайлд току-що ни позабавлява с разказ за едно чаено парти, на което е бил днес следобед - обясни Стодарт, докато се настаняваха на местата си.

-      У лейди Федърстоун - поясни Уайлд. - Тя наскоро овдовя. Милата - косата ѝ е станала твърде златиста от скръб.²

-      Оскар - засмя се Гил, - ти наистина си зъл. Да говориш така за една дама!

Уайлд махна презрително с ръка.

-      Моята лейди би ми благодарила. Има само едно по-ужасно нещо от това да говорят за теб - да не го правят. - Той го каза бързо с нисък, превзет глас.