- Имаш изгаряния втора степен. Права си за глезена - счупен е. Малкият ти пръст е откъснат. Като цяло е кофти, но изглежда, че това е всичко. Трябва да благодариш на Бог, че си била опакована в зимни дрехи, иначе изгарянията щяха да са много повече.
Кори кимна. Не разбираше съвсем какво казва Стейси, но... това тя ли беше наистина, или някакво привидение?
- Ама ти си тръгна...
- Извинявай. Щом се успокоих, реших, че са наели някой бандит, за да те прогони от града. Затова започнах да те следя и скоро видях Торбата с лайна, който се спотайваше подире ти като куче, надушило... лайна. Затова тръгнах подире му. Задигнах един снегомобил от хангара за оборудване, точно както вие двамата направихте, и ви последвах дотук, за да видя навреме как Торбата с лайна изчезва във входа на мината. Изгубих ви в шахтите, обаче реших, че той също те е изгубил, затова успях да се върна обратно навреме.
Кори кимна. Но не разбираше нищо. Някакви хора се бяха опитали да я убият - само това знаеше. Обаче Стейси я беше спасила. Това ѝ беше достатъчно. Главата ѝ се завъртя и не можеше дори да я държи изправена. Черни облаци се събраха пред очите ѝ.
- Добре - продължи Стейси, - ти оставаш тук, аз ще заведа Торбата с лайна при снегомобила, а после ще те закарам в града. - Кори почувства ръката на Стейси върху рамото си, лекото стисване. - Момиче, дръж се още малко. Вярно, че си поочукана, но ще се оправиш. Повярвай ми, знам какво говоря. Виждала съм... - тя замълча за миг - много по-лоши неща.
- Не... - зарида Кори и протегна ръце към Стейси, - не ме оставяй сама.
- Налага се. - Стейси внимателно отмести ръцете на Кори. - Нe мога да държа Торбата с лайна под контрол и едновременно да ти помагам. По-добре ще е да не ходиш. Затова ми дай десет минути. Не повече.
Но след много по-малко от десет минути Кори чу рева на дизелов двигател, а после видя грозд от движещи се фарове да пронизват мрака. Те бързо се приближиха и спряха пред входа на мината в облак сняг. От кабината се показа странна бледа фигура - Пендъргаст? И тя изведнъж се оказа в ръцете му, вдигната високо, сякаш отново е дете, и отпусна глава на гърдите му. Почувства как раменете му започнаха конвулсивно да потрепват, все едно плачеше. Това обаче, разбира се, бе невъзможно, защото Пендъргаст никога не би заплакал.
Епилог
Яркото зимно слънце нахлуваше през прозореца и падаше на ивици върху леглото на Кори в ъглова единична стая на един от последните етажи в болницата на Роринг Форк. От панорамния прозорец се виждаше по-голямата част от града и планините отвъд него, всичко загърнато в бяла снежна покривка. Това беше гледката, която Кори видя, когато се събуди след операцията на ръката, и тя значително повдигна духа ѝ. Това се случи преди три дни, а щяха да я изпишат след още два. Счупването на глезена не беше сериозно, но бе изгубила малкия си пръст. От някои изгаряния, които беше получила, щяха да ѝ останат белези, някои на брадичката, но съвсем леки. Така ѝ бяха казали.
Пендъргаст седеше на стол от едната страна на леглото, а Стейси от другата. Долният край на кревата бе отрупан с подаръци. Началник Морис се беше отбил да изкаже почитанията си. Той редовно я посещаваше след операцията. След като попита Кори как се чувства и многословно благодари на Пендъргаст за неговата помощ в разследването, бе оставил своя подарък върху купчината - диск с най-големите хитове на Джон Денвър.
- Е - попита Стейси, - няма ли да ги отворим?
- Нека първо Кори отвори това - каза Пендъргаст и ѝ подаде тесен плик за писма. - В чест на приключилото ти изследване.
Кори го скъса и го отвори. Озадачена видя компютърна разпечатка с колони от неясни числа, графики и таблици. Разгъна я. Беше доклад от съдебномедицинската лаборатория на ФБР в Куонтико - анализ на живачното замърсяване в дванайсет проби от човешки останки - полуделите миньори, които беше намерила в тунела.
- Боже мили - възкликна тя, - числата надхвърлят всичко известно.
- Това е последният детайл, нужен за твоята теза. Не се съмнявам, че ти ще бъдеш първата второкурсничка в „Джон Джей“, спечелила наградата „Роузуел“.
- Благодаря - отговори Кори, после се поколеба. - Дължа ти извинение. Още едно извинение. Този път много голямо. Наистина оплесках нещата. При това сериозно. Толкова пъти си ми помагал, но така и не оцених истински тази помощ. Излязох неблагодарно... - за малко не каза една лоша дума - момиче. Трябваше да те послушам и да не излизам сама. Постъпих много глупаво.