Началник Морис го наблюдаваше с крайно нещастен вид. До него стоеше, заобиколена от неколцина охранители на „Хайтс“, госпожа Кърмоуд с победоносно и зло изражение, облечена в тесен зимен раиран като зебра костюм, подплатен с кожа.
- Я гледай ти - каза тя, издишвайки пара като дракон. - Момичето, което учи право, всъщност е престъпник. В мига, в който те видях, разбрах каква си. Знаех си, че ще опиташ нещо такова - и ето те тук, предсказуема като изгрева. Проникване с взлом, вандализъм, кражба, съпротива при арестуване. - Тя се протегна и взе едното от пликчетата, които полицаят държеше. - И кражба от гроб.
- Достатъчно - каза началникът на Кърмоуд. - Моля, върнете доказателството на полицая. - После хвана Кори нежно за ръката. - А ти, млада госпожице... страхувам се, че си арестувана.
9
Пет дълги дни по-късно Кори все още оставаше затворена в областния затвор на Роринг Форк. Гаранцията, която ѝ определиха, беше петдесет хиляди долара, които тя нямаше. Не разполагаше дори с пет хиляди долара за поръчителство, а местният поръчител отказа да я приеме за клиент, защото беше от друг щат, без имоти за залагане или роднини, които да гарантират за нея. Срамуваше се твърде много, за да се обади на баща си. Но той така или иначе нямаше толкова пари. Нямаше друг човек в живота ѝ, като се изключи Пендъргаст. Но дори и да можеше да се свърже с него, предпочиташе по-скоро да умре, отколкото да му иска пари. Особено пари за гаранция.
Въпреки това трябваше да му напише писмо. Нямаше представа къде е или какво прави. Не беше го виждала повече от година, но той или някой от негово име продължаваше да плаща семестриалните ѝ такси. В деня след ареста ѝ, когато случилото се се появи на първата страница на „Роринг Форк Таймс“, тя осъзна, че трябва да му пише. Защото ако не го направи и той чуе за станалото отнякъде другаде или види тези заглавия... Дължеше му да чуе за станалото от първа ръка.
Написа писмото и го изпрати до неговия адрес в Дакота чрез Проктър. В него му разказваше цялата история без никакви украси. Единственото, което пропусна, беше положението с гаранцията. След като изложи всичко на хартия, видя какво безмозъчно, самоуверено и саморазрушително нещо бе направила. Реши, че след като му каже, неговият ангажимент към нея ще приключи, и не очакваше, нито искаше той да ѝ отговаря. Няма защо повече да го е грижа за нея. От сега нататък тя сама ще се грижи за себе си. Разбира се, някой ден, когато има възможност, ще му върне парите за семестриалните такси, които бе пропилял, изпращайки я в „Джон Джей“.
Написването на писмото беше най-трудното нещо, преживяно от нея досега. Пендъргаст ѝ беше спасил живота: беше я измъкнал от Медисин Крийк, Канзас, освободи я от пияната ѝ и склонна към насилие майка; плати, за да може да постъпи в пансион. След това финансира образованието ѝ в „Джон Джей“. И за какво?
Сега беше дошъл краят на всичко това.
Фактът, че затворът беше относително луксозен, я караше да се чувства още по-зле. Килията беше голяма, огрените ѝ от слънце прозорци гледаха към планините. Подът беше покрит с мокет, мебелите - хубави. Беше ѝ позволено да напуска килията от осем сутринта до 10:30, когато заключваха вратите. През свободното им време на затворниците беше разрешено да висят в общото помещение и да четат, да гледат телевизия и разговарят с другите затворници. До него имаше дори фитнес зала с елиптичен тренажор, щанги и бягащи пътеки.
В този момент Кори седеше в общото помещение, вторачила поглед в бяло-черната шарка на мокета. Без да прави каквото и да било. През последните пет дни беше толкова потисната, че не можеше нищо да върши. Нито да яде, нито да чете, дори не можеше да спи. Просто си седеше там по цял ден, всеки ден, вторачена в нищото. След това прекарваше нощта в килията си, легнала по гръб в затворническото легло с поглед, вперен в тавана.
- Корин Суонсън?
Тя се стегна и вдигна очи. Един от униформените пазачи стоеше на вратата с лист в ръка.
- Аз съм.
- Адвокатът ти е тук за уговорената среща.
Напълно беше забравила. Изправи се на крака и последва пазача в отделно помещение. Имаше усещането, че въздухът около нея е сгъстен и зърнест. Очите ѝ бяха непрекъснато влажни, но всъщност не плачеше. Изглежда беше някакъв вид психологическа реакция.
Влезе в малката заседателна зала, където я чакаше служебният защитник. Вече седеше на масата с отворена до него чанта, пръснал в спретнато ветрило няколко папки. Казваше се Джордж Смит и вече се беше срещала няколко пъти с него. На средна възраст, слаб, с пя- съчноруса коса, но вече оплешивяващ. Изражението му вечно беше извинително. Беше наистина мил, мислеше ѝ доброто, но разбира се, не беше Пери Мейсън1.