Основният предмет на срещата - дневният ред редовно се публикуваше във вестника - се отнасяше до предложение на „Хайтс“ относно мястото, където да бъдат препогребани останките от Ботушения хълм. Когато срещата започна с обичайното вричане във флага и републиката1 и прочит на протоколите, мислите на Джени се отнесоха към жената, която бе срещнала - Кори - и онова, което ѝ се беше случило. То я разстрои. Беше ѝ се сторила толкова мила, толкова делова. И накрая да те хванат, че си влязла с взлом в склад, осквернила си ковчег и си откраднала кости. Никога не можеш да кажеш на какво са способни хората. И на всичко отгоре студентка в „Джон Джей“. Такова нещо не се беше случвало в „Хайтс“ и околността още беше настръхнала. Сутрин на закуска родителите ѝ говореха само за това. Дори сега - десет дни след случката.
Докато течаха предисловията, Джени се изненада, когато видя колко хора прииждат да заемат местата за публиката. Скоро те свършиха и новодошлите започнаха да изпълват отделеното за правостоящи място. Може би въпросът за гробището отново щеше да избухне в противоречия. Надяваше се, че събранието няма да се проточи заради това, защото по-късно имаше среща за вечеря.
Събранието мина към първата точка от дневния ред. Юрисконсултът на „Хайтс“ стана и започна да представя предложението с монотонен носов глас. „Хайтс“, обясни той, предлагат да погребат изровените останки на поле, закупено за тази цел, на склон около осем километра надолу по шосе 82. Това изненада Джени - винаги беше предполагала, че останките ще бъдат погребани някъде в границите на града. Сега ѝ светна защо бяха дошли толкова хора.
Юрисконсултът избълва няколко изречения на помпозен правен жаргон: колко всичко това е напълно законно, разумно, подобаващо, за предпочитане и наистина неизбежно поради няколко причини, които тя не разбра. Докато той продължаваше, Джени чу от откъм зрителите бавно да се надигат неодобрителни шумове, мърморене - дори няколко подсвирвания. Тя погледна по посока на шума. Изглежда предложението не беше посрещнато благосклонно.
Точно когато се готвеше да насочи вниманието си отново към сцената, забеляза една впечатляваща фигура в черен костюм да се появява в самия край на зрителската част от залата. В мъжа имаше нещо, което я накара да застине. Дали не беше скулптираното му алабастрово лице? Или косата му - толкова руса, че беше почти бяла? А сиво-сините му очи бяха толкова светли, че дори чак от другия край на помещението той изглеждаше като извънземен? Дали не бе някоя звезда? Ако не беше, Джени реши, че заслужава да бъде.
Сега се беше изправил един ландшафтен архитект и сладкодумно поднасяше своята история в комплект с показване на диапозитиви. Върху преносимия екран се видя скица на предлаганото място, а после триизмерни изображения на бъдещото гробище с каменни стени и огромна сводеста порта от ковано желязо, която водеше вътре, павирани алеи между гробовете. Последваха диапозитиви от истинското място: хубава зелена ливада по средата на пътя до върха на планината. Беше красиво, но не се намираше в Роринг Форк.
Докато човекът говореше, неодобрителното мърморене, неспокойствието на събраната публика нарастваше с потискана мощ. Джени разпозна един от репортерите на „Роринг Форк Таймс“ седнал на първия ред на зрителските места. Лицето му сияеше, предвкусвайки очакваните фойерверки.
В този момент самата госпожа Бети Браун Кърмоуд се изправи, за да говори. Настъпи тишина. Тя имаше властно присъствие в града - дори бащата на Джени сякаш се страхуваше от нея. Хората, които се бяха събрали, за да си кажат мнението, също замълчаха за малко.
Тя започна, като спомена за ужасно неприятното влизане с взлом преди десет дни, шокиращото оскверняване на труп и как това е показало, че тези човешки останки трябва да бъдат върнати в земята колкото може по-бързо. Мимоходом спомена колко е сериозно това престъпление - толкова сериозно, че извършителят е приел да се признае за виновен, което щеше да му донесе десет години затвор.
„Хайтс“, продължи тя, са се грижили за тези останки с възможно най-голямото внимание, защото съзнават с цялото си сърце своя свещен дълг да осигурят подходящо място на тези груби миньори, тези пионери на Роринг Форк, отговарящо на тяхната саможертва, на техния дух, на техния принос за колонизирането на Американския запад. Намерили са, обяви тя, съвършеното вечно жилище: по склоновете на Катамаунт, със спираща дъха гледка към Континенталния вододел. Около гробището били закупени още сто акра отворено пространство, които завинаги щели да останат в диво състояние. Точно това заслужавали тези пионери на Колорадо - а не да бъдат стеснени в някой градски парцел, заобиколени от шумотевицата на деловия живот, трафика, шопинга и спорта.