- Член 2а. Всяко лице, което съзнателно и преднамерено изрови, освен ако не е постановено по друг начин от закона или с разрешението на законен наследник, труп или останките на човешко същество или чрез думи, постъпки или дела предизвика това да се случи, трябва да бъде осъден за углавно престъпление от първа степен и трябва да прекара в затвора не повече от трийсет години или да бъде глобен не повече от петдесет хиляди долара или и двете според преценката на съда.
В този миг кметът скочи гневно и започна да блъска с чукчето си.
- Това не е съд. - Бум! - Не приемам този начин на действие. Ако вие, господине, имате правни въпроси, обсъдете ги е юрисконсулта на града, вместо да ни губите времето на нашата публична среща.
Обаче мъжът в черно не позволи да му запушат устата.
- Кмете, мога ли да привлека вниманието ви към формулировката „... чрез думи, постъпки или дела предизвика това да се случи...“? Това сякаш се отнася точно за вас, както и за госпожа Кърмоуд и началника на полицията. Вие тримата сте отговорни „... чрез думи, постъпки или дела...“ за незаконното изравяне на Емет Баудри. Да или не?
- Достатъчно. Охрана, изведете този човек от помещението.
Докато двама полицаи се опитваха да си пробият път до човека, той отново заговори, а гласът му проряза въздуха като бръснач:
- И не се ли готвите да осъдите човек на десет години затвор за нарушение на този закон, който вие сами сте нарушили?
Сега присъстващите се развълнуваха, разделяйки се на „за“ и „против“. Чу се мърморене и отделни подвиквания: „Вярно ли е?“ и „Какво става?“ заедно с „Разкарайте го!“ и „Кой, по дяволите, е този тип?“.
Двамата полицаи най-сетне си пробиха път през тълпата, която сега беше скочила на крака. Единият го хвана за ръката.
- Господине, не ни създавайте трудности.
Мъжът се освободи от хватката на ченгето.
- Съветвам ви да не ме докосвате.
- Арестувайте го за нарушаване на обществения ред! - изрева кметът.
- Оставете го да говори! - извика някой от тълпата.
- Господине - чу Джени да казва полицаят, - ако не ни сътрудничите, ще се наложи да ви арестуваме.
Отговорът на мъжа бе заглушен от вдигналата се шумотевица. Кметът заблъска с чукчето и призова хората към порядък.
- Арестуван сте - обяви единият от полицаите. - Моля, сложете си ръцете на гърба.
Джени видя как вместо да се подчини на заповедта, мъжът извади портфейла си с плавно движение на ръката и го тръсна да се отвори. Проблесна нещо златно и двете ченгета замръзнаха на място.
Шумотевицата започна да заглъхва.
- В отговор на по-раншния ви въпрос - каза мъжът с южняшкия си акцент на кмета - аз съм специален агент Пендъргаст от Федералното бюро за разследване.
В помещението настъпи мъртвешка тишина. Джени никога досега не беше виждала това изражение върху лицето на госпожа Кърмоуд: шок и ярост. Лицето на Хенри Монтебело не изразяваше каквото и да било. Началникът Морис имаше вид на парализиран. Всъщност думата „парализиран“ не беше точна - имаше вид на увехнал. Направо се спаружи. Все едно искаше да се просмуче в стола си и да изчезне. Кметът изглеждаше просто опустошен.
- Тялото на Емет Баудри - продължи мъжът на име Пендъргаст - е само едно от сто и трийсетте, за чието оскверняване според закона в Колорадо сте виновни, госпожо Кърмоуд, кмете, господин Монтебело и вие, началник - вие сте подписали въпросната заповед. Гражданската и углавната отговорност са смайващи.
Госпожа Кърмоуд първа се съвзе.
- Така ли работи ФБР? Идвате тук, прекъсвате нашата среща с обществеността и отправяте заплахи? Дали наистина сте агент? Елате тук и покажете на кмета документите си както трябва!
- С удоволствие. - Бледият се промъкна през вратичката, която отделяше района за обществеността от този за официалните лица, и тръгна надолу по пътеката с нахално нехайство. Стигна пред кмета и сложи значката на масата. Той започна да я оглежда и на лицето му се изписа нарастващо смайване.
С неочаквано гъвкаво движение агент Пендъргаст извади микрофона на кмета от стойката. Едва тогава на Джени ѝ хрумна, че тази покана към непознатия да дойде отпред май не е много добра идея. Видя как журналистът от „Роринг Форк Таймс“ драска като луд в бележника си. Лицето му беше озарено от истинска радост.
Кметът заговори, но му се наложи да вика, защото вече нямаше микрофон.
- Агент Пендъргаст, служебно ли сте тук?
- Още не - беше отговорът.