Макар да беше почти полунощ, ресторантът беше пълен, навсякъде се носеше шумоленето на гласовете, смесено със звъна на посуда и лекия тропот от стъпките на забързаните келнери. Светлината беше приглушена и ѝ отне известно време, за да открие самотната фигура на Пендъргаст, седнал на една ненабиваща се на очи маса до витрината.
Тя махна с ръка на предложението на метрдотела да ѝ помогне - все още носеше дрехите си от затвора, и се отправи към масата на Пендъргаст. Той се изправи да я посрещне и протегна ръка. Тя се удиви от външния му вид: изглеждаше още по-бледен, слаб и аскетичен. Някак си думата пречистен му подхождаше най-много.
- Радвам се да те видя, Кори. - Той улови ръката ѝ в своята, хладна като мрамор, след това издърпа стол за нея да седне. Тя се отпусна на него.
Беше се упражнявала какво да каже, но сега всичко се изля в объркан поток:
- Не мога да повярвам, че съм свободна. Как бих могла някога да ти се отблагодаря? Бях смазана, искам да кажа, затънала до гуша в лайна, нали разбираш, вече ме бяха насилили да приема десет години - наистина смятах, че с живота ми е свършено - благодаря ти, благодаря за всичко. Благодаря, че ми отърва задника, че ме спаси от моята невероятна, неправдоподобна глупост. Толкова съжалявам, честна дума, много съжалявам...
Вдигната му ръка прекъсна нейните словоизлияния.
- Нещо за пиене? Може би вино?
- Ама аз съм само на двайсет.
- О. Значи ще поръчам бутилка за мен. - Той взе подвързаното с кожа меню с вината, което беше толкова дебело, че би могло да послужи за оръдие на убийство.
- Тук със сигурност е по-хубаво, отколкото в затвора - отбеляза Кори, докато се оглеждаше, попивайки обстановката, аромата на храна. Беше трудно за вярване, че само допреди няколко часа още беше зад решетките, а животът ѝ - напълно съсипан. Обаче агент Пендъргаст отново се бе появил подобно на ангел хранител и промени всичко.
- Отне им повече време да попълнят документите, отколкото смятах - отбеляза той, докато прелистваше менюто. - За щастие ресторантът „Себастиан“ е отворен до късно. Бутилка „Шато Пишон Лонгвил“ от 2000 година ще свърши работа, нали?
- Не разбирам нищичко от вина. Съжалявам.
- Трябва да се научиш. Това е едно от истинските и древни забавления, които правят човешкото съществуване поносимо.
- Хм, зная, че може би сега не е моментът... но трябва да попитам...“ Кори почувства, че се изчервява. - Защо ме спаси по този начин? И защо си създаваш всички тези неприятности заради мен? Искам да кажа, измъкна ме от Медисин Крийк, плати пансиона ми, помагаш ми за семестриалните такси в „Джон Джей“... защо? Аз съм просто един неудачник.
Той я погледна със загадъчен поглед.
- Агнешко за двама по колорадски много ще отива на виното. Научих, че тук го готвят чудесно.
Тя хвърли поглед на менюто. Честно казано, умираше от глад.
- Звучи добре.
Пендъргаст махна на келнера и поръча.
- Както и да е, ако се върнем на онова, което казах преди малко... искам веднъж завинаги да науча защо ми помагаш през всички тези години? Особено след като не спирам с издънките.
Отново този неразгадаем поглед.
- Издънки? Виждам, че увлечението ти по прелестни евфемизми още не е свършило.
- Знаеш какво искам да кажа.
Той отново се вторачи в нея. Стори ѝ се цяла вечност, преди да каже:
- Може би някой ден от теб ще стане добър полицай или съдебен експерт. Заради това. Няма друга причина.
Тя почувства, че отново се изчервява. Не беше сигурна дали този отговор ѝ харесва. Дощя ѝ се да не беше задавала този въпрос.
Пендъргаст отново се зае с менюто за вината.
- Не е за вярване колко френски вина от забележителни реколти са стигнали до този малък град по средата на планините. Искрено се надявам, че скоро ще бъдат изпити. Тази надморска височина е твърде нездравословна за бордото. - След това остави менюто на масата. - А сега, Кори, разкажи ми подробно какво забеляза по костите на господин Емет Баудри.
Тя преглътна. Пендъргаст беше толкова шибано... затворен.
- Разполагах само с няколко минути да проуча костите. Обаче съм сигурна, че човекът не е бил убит от гризли.