- Доказателства?
- Направих няколко снимки, но конфискуваха чипа. Мога да ти кажа какво видях или поне смятам, че видях.
- Отлично.
- Първо, по черепа имаше следи като от удар с камък. А по дясната бедрена кост - следи, сякаш оставени от тъп инструмент. Доколкото можах да видя, нямаше следи от костна реакция или инфекциозен процес.
Бавно кимване.
Тя продължи с нарастваща увереност:
- Стори ми се, че има бледи следи от човешки зъби по някои от порестите кости. Те бяха доста слаби и тъпи, а не остри като от мечка. Мисля, че трупът е бил канибализиран.
В увлечението си беше повишила глас и изведнъж осъзна, че се е чуло много по-далеч, отколкото беше възнамерявала. Хората от близките маси я зяпаха.
- Опа. - Тя сведе поглед към подредената пред нея посуда.
- Казала ли си на някого? - попита Пендъргаст.
- Още не.
- Добре. Мълчи си, защото това само ще предизвика неприятности.
- Но аз имам нужда от достъп и до други останки.
- Работя по въпроса. Надявам се, че ще намерим наследници и на останалите миньори. Разбира се, след това трябва да получим разрешение.
- О. Благодаря, но мисля, че мога и сама да се справя с тези неща. - Тя направи пауза. - Ъъъ... колко време смяташ да останеш? Няколко дни?
- Толкова хубав, малък, егоистичен и богат град. Не мисля, че съм виждал нещо подобно. Толкова е очарователен сега, в навечерието на Коледа.
- Значи ще останеш... дълго?
- А, ето го и виното.
Беше донесено с две големи чаши. Кори гледаше, докато Пендъргаст мина през целия церемониал: завъртя виното в чашата, подуши го, опита го, после още веднъж.
- Съжалявам, но мирише на тапа - обяви той на келнера. - Моля, донесете друга бутилка. Но за по-сигурно нека е от реколта две хиляди и първа.
След многословни извинения келнерът бързо отнесе бутилката и чашата.
- Мирише на тапа? - попита Кори. - Какво значи това?
- Замърсител на виното. Придава му вкус, който напомня, да речем, мокро куче.
Пристигна новата бутилка и Пендъргаст мина през същата рутина, само че този път кимна одобрително. Келнерът напълни чашата му, после се обърна към нея, тя вдигна рамене и той напълни и нейната чаша.
Кори отпи. Имаше вкус на вино. Нито повече, нито по-малко.
- Почти толкова добро е, колкото онова „Матеус“, което пиехме в Медисин Крийк.
- Виждам, че все още обичаш да ме дразниш.
Тя отпи още една глътка. Беше удивително колко бързо избледняваше споменът за затвора.
- Като стана дума за освобождаването ми - как успя да го направиш?
- Случайно се връщах в Ню Йорк, когато получих второто ти писмо.
- Умори ли се най-сетне да обикаляш света?
- Донякъде твоето първо писмо ме накара да се върна.
- И защо?
Вместо да ѝ отговори, Пендъргаст се вторачи в рубинената течност в чашата си.
- Извадих късмет да открия толкова бързо капитан Баудри. Обясних ѝ всичко откровено: как нейният прародител грубо е изровен от историческия му гроб, за да се освободи място за СПА. Обясних ѝ коя си, какъв е произходът ти, как началникът ти е обещал разрешение, после се е отметнал. Разказах ѝ за глупавото ти проникване в склада и как са те хванали. След това споменах, че те очаква десетгодишна присъда.
Той отпи от виното си.
- Капитанът веднага схвана положението. Тя не искаше ти да бъдеш, както тя се изрази, „преебана по този начин“. Повтори израза няколко пъти, като го подчертаваше, което ме наведе на мисълта, че има опит в това отношение. Може би от армията. Както и да е, двамата съчинихме едно много въздействащо писмо, в което, от една страна, заплашваше да се оплаче във ФБР, а от друга, ти разрешаваше да проучиш останките на нейния прапрапрадядо.
- О - възкликна Кори, - значи така си ме измъкнал?
- Този следобед имаше доста бурна среща на гражданите и общината, на която им представих писмото на капитана. - Пендъргаст си позволи съвсем лека усмивка. - Моята презентация излезе много резултатна. В утрешния вестник можеш да прочетеш всичко за станалото.
- Добре, ти ми спаси задника, за което никога не мога да ти се реванширам. И моля, благодари на капитан Баудри от мое име.
- Ще го направя.
В ресторанта се понесе силен шепот, настъпи раздвижване, неколцина клиенти се бяха обърнали към витрините, други бяха станали от местата си и сочеха. Кори проследи посоката, в която гледаха, и видя малко жълто трепкане на склона на един от близките хребети. Докато гледаше, то бързо порасна и стана по-ярко. Сега още от посетителите на ресторанта бяха станали от местата си, някои се втурнаха към прозорците. Врявата се усили.