Отстрани в сянката на гаража се забелязваше някаква форма. В първия момент Кори не можа да разбере какво е това, но когато лампата на двигателя на гаражната врата осигури слаба светлина, тя различи малко куче, което трепереше в мрака.
- Хубава работа - каза Кори и клекна до него. - Какво правиш тук навън?
Кучето се приближи със скимтене и облиза ръката ѝ. Беше помияр, вероятно смесица между дребно ловно куче и кокер, с увиснали уши, големи тъжни кафяви очи и козина на бели и кафяви петна. На врата му нямаше каишка. - Не можеш да останеш навън. Влизай - покани го тя.
Кучето я последва с готовност в гаража. Кори се приближи до пулта за управление с множество бутони и натисна този за клетката, в която беше влязла. Гаражът беше празен - нелепа бетонна шир. Отвън се чуваше стенанието на вятъра, докато разклащаше дърветата. Защо, по дяволите, да не може да паркира вътре?
Тя погледна кучето, което гледаше нагоре към нея и махаше с опашка. В очите му се четеше отчаяна надежда. Майната му на господин Файн - кученцето ще остане.
Кори изчака вратата на гаража напълно да се затвори, преди да отключи вратата на къщата и да влезе. Вътре беше почти толкова студено, колкото навън. Мина през пералното помещение с толкова големи машини, че биха могли да обслужват цял батальон, покрай килер, който беше по-голям от апартамента на нейния баща, после излезе в коридора, който се простираше пред цялата къща. Тръгна по него с кучето по петите си, докато изви веднъж, след това втори път, следвайки контурите на клисурата, покрай голямо помещение след голямо помещение, пълни с неудобни наглед авангардистки мебели. Самият коридор бс претрупан с африкански статуи с големи шкембета и дълги гневни лица, с издълбани очи, които сякаш я следваха, докато минаваше край тях. Високите панорамни прозорци в различните помещения от лявата ѝ страна нямаха пердета и ярката луна хвърляше раирани сенки по бледите стени.
Снощи - първата ѝ нощ в къщата - Кори бе изучила втория етаж и мазето, за да се запознае с разположението. Горният етаж се състоеше от огромна главна спалня с две бани, стаи за дрехи, още шест необзаведени спални и множество бани за гости. В основното мазе имаше фитнес зала, боулинг с две алеи, машинно помещение, плувен басейн (празен) и няколко складови помещения. Беше направо вулгарно къщата да бъде толкова голяма и толкова празна.
Най-накрая стигна до края на коридора, при вратата, която водеше в малката ѝ стая. Влезе, затвори и пусна малката електрическа печка в помещението, което беше избрала за себе си. Извади няколко купи от шкафа и приготви импровизирана вечеря от бисквити и зърнена закуска за кучето. Утре, ако не успее да намери собственика, ще купи малко суха храна.
Наблюдаваше малкото животинче на кафяви и бели петна как се храни лакомо. Горкото същество беше умряло от глад. Макар и помияр, беше мило животинче с голям рошав перчем, който падаше върху очите му. Напомни ѝ Джек Корбет, съученик от седми клас някога в Медисин Крийк. Косата падаше върху лицето му по същия начин.
- Ще се казваш Джек - обяви тя на кучето, което вдигна очи към нея и замаха с опашка.
За миг се замисли дали да не си направи чаша билков чай, но се почувства твърде уморена да положи толкова усилия. Вместо това се изми, бързо си сложи пижамата и се пъхна между ледените завивки. Чу потракването на нокти, защото кучето дойде и се настани пред долния край на леглото.
Постепенно телесната ѝ топлина и усилията на печката, пусната на максимум, притъпиха студа. Кори реши да не чете, защото предпочиташе да използва електричеството за отопление, вместо за четене. Постепенно щеше да увеличава количеството ток, от което имаше нужда, докато Файн не се оплаче.
Мислите ѝ се върнаха на срещата ѝ с Тед. Беше сериозен, забавен, мил и малко глупав. Обаче нали от ски феновете се очаква да бъдат малко тъпи? Красив, глупав и безгрижен. Но не беше някой въздухар - имаше си принципи. При това идеалистични. Тя се възхищаваше на неговия стремеж към независимост - да напусне голямата къща на родителите си и да заживее в малък апартамент в центъра.