Обърна се и започна бавно да ѝ се доспива. Тед беше секси, а на всичко отгоре и мило момче, но ѝ се искаше да го опознае малко по-добре, преди...
Някъде от далечните простори на къщата над главата ѝ се чу силен удар.
Тя седна в леглото напълно разсънена. Мамка му, какво беше това?
Остана неподвижна. Единствената светлина в помещението беше заревото от реотаните на електрическата печка. Докато седеше внимателно заслушана, чу тъжния писък на вятъра, който вилнееше из тясната долина.
Нищо повече не се чу. Сигурно е бил някой изсъхнал клон - отчупен от вятъра, се е стоварил върху покрива.
Бавно се намести отново в леглото. Сега, когато беше осъзнала присъствието на вятъра, се заслуша в далечното му мърморене и стенания в мрака. След минути сънливостта се върна. Мислите ѝ се отнесоха по плановете за следващия ден. Анализът ѝ на скелета на Баудри беше почти готов, но ако искаше да напредне в теорията си, трябваше да получи разрешение да проучи някои от другите останки. Разбира се, Пендъргаст бе предложил да свърши точно това, но тя знаеше достатъчно добре как обича да се бърка, за да повярва, че би...
Бърка. Защо беше употребила гази дума?
И като се замисли, защо самата мисъл за Пендъргаст - за първи път, откакто го познаваше - предизвика надигане на раздразнение? В края на краищата, човекът я беше спасил от десетгодишна присъда. Беше спасил и нейната кариера. Беше платил за образованието ѝ и всъщност върна живота ѝ отново в правилното русло.
Ако беше честна пред себе си, трябваше да признае, че това няма нищо общо с Пендъргаст, а единствено с нея самата. Това скривалище със скелети беше голям проект и невероятна възможност. Страхуваше се да не се присламчи някой друг и да ѝ открадне част от славата. А Пендъргаст - разбира се, неволно - беше способен да направи точно това. Ако се разчуе, че ѝ е помогнал дори с малко, всички ще предположат, че всъщност той е свършил истинската работа, и ще обезценят нейния собствен принос.
Майка ѝ с голямо удоволствие беше подчертавала отново и отново какъв неудачник е. Съучениците ѝ в Медисин Крийк ѝ викаха ненормална и откачалка. Никога досега не беше осъзнавала колко важно е за нея да постигне нещо голямо...
Ето пак: друг шум. Обаче това не беше удар от дървесен клон в покрива. Беше тихо драскане, идващо от място не много далече от нейната спалня: тихо, дори потайно.
Кори се вслуша. Може би отново беше вятърът, триещ боров клон напред-назад в къщата. Ала за вятър звученето му беше твърде равномерно.
Тя отметна завивките, стана от леглото и без да обръща внимание на студа, застана в тъмната спалня и се заслуша.
Драс. Драс. Драс. Драс. Драс.
В краката ѝ Джек изскимтя.
Кори излезе в малкия коридор, запали лампата и отвори вратата към същинската къща. Спря на място и отново се вслуша. Звукът сякаш беше спрял. Не - ето го отново. Сякаш идваше откъм страната на къщата, която гледаше към клисурата - може би откъм всекидневната.
Кори закрачи бързо надолу по коридора, насечен със сенки и ехтящ от стъпките ѝ, и се вмъкна в помещението с охранителната система. Различните уреди работеха, бръмчаха и щракаха, но централният екран беше изключен. Тя го пусна. На екрана се появи изображението от първа камера, на което се виждаше автомобилната алея отред, която в момента беше празна.
Тя натисна бутона и превърна екрана в шахматна дъска от по-малки изображения, за да вижда записите от различните камери. Две, четири, девет, шестнайсет... и ето, видя го в прозореца на девета камера: червеното „Д“ с кръг около него.
„Д“ за движение.
Бързо натисна бутона за девета камера. Сега изображението от нея изпълни екрана. Гледната точка беше откъм задната врата, през която се излизаше от кухнята на огромната тераса, извисяваща се над клисурата. Сега Д-то беше по-голямо. Но нямаше движение, Кори не можеше да види нищо. Присви очи към растерното изображение, обаче нямаше нищо.
Какво беше казал Файн? Когато някоя от камерите регистрира движение, тя го записва на твърдия диск: една минута преди да открие движението, до минута, след като то престане.
И така, какво движение беше задействало девета камера?
Не би могъл да бъде вятърът, клатещ клоните на дърветата, защото от тази страна не се виждаха никакви дървета. Докато Кори гледаше, Д-то изчезна от екрана. Сега се виждаше само задната страна на къщата, а датата и времето бяха изписани в долния край на картината.