Тя върна изображението обратно до шахматната подредба на картините от камерите и се зае с компютъра, надявайки се да възпроизведе записаното от девета камера. Обаче се отвори прозорец, който поиска парола.
Мамка му. Сега се наруга защо не беше задавала повече въпроси.
Нещо червено проблесна в периферното ѝ зрение. Тя бързо се завъртя към екрана. Ето го в осма камера - нещо голямо и черно се промъкваше покрай къщата. Черни квадратчета се рееха около фигурата, докато следяха нейния напредък. На екрана отново се появи Д-то.
Може би трябва да се обади на 911 ? Обаче беше забравила телефона си в колата, а стиснатото копеле Файн, разбира се, беше изключило стационарния телефон.
Кори се вторачи напрегнато, а сърцето ѝ започна да блъска. Тази част от задната тераса беше в сянка, къщата запушваше лунната светлина и тя не можеше да определи точно какво вижда. Животно ли беше? Може би койот? Не: прекалено голямо беше за койот. Нещо в прикрития и преднамерен начин, по който се движеше, я накара да потръпне от страх.
Сега то се оказа извън обсега на камерата. В другите изображения не се появиха съобщения за тревога, но Кори не се успокои. Каквото и да беше видяла, бе дошло от другата страна на къщата. Нейната страна.
Изведнъж се обърна. Какъв беше този шум? Писукането на мишка? Или - може би, само може би - тихото възражение на прозорец, който някой внимателно проверява дали не е отворен?
Със сърце в гърлото тя изтича навън от помещението със системата за безопасност, пресече коридора и влезе в работната стая. Високите прозорци се извисяваха пред нея черни.
- Махай се оттук! - изкрещя Кори към тях. - Имам пистолет и не се боя да го използвам! Ако още се приближиш, ще повикам ченгетата!
Нищо. Пълна тишина.
Кори стоеше там в мрака и дишаше тежко. Нищо не нарушаваше тишината.
Най-накрая се върна в помещението при системата. Екраните бяха спокойни. На нито един от тях нямаше регистрирано движение.
Остана пред големия монитор с очи, залепени върху различните екрани, в продължение на петнайсет минути. Най-накрая се върна в спалнята си, легна в тъмното и се зави, но не можа да заспи.
24
Следващата сутрин се оказа, ако изобщо беше възможно, дори още по-студена от вчера. Обаче докато работеше в скиорския склад, Кори дори не забелязваше това. След закуската, която прекара в самовнушение, че си е въобразила всичко, станало предната вечер, се бе опаковала и излязла навън. Оказа се обаче, че там, в снега около къщата, има много истински и съвсем човешки следи. Очевидно някой беше обикалял навън дълго време - може би с часове.
Това ѝ изкара акъла, но тя не можа да проследи бъркотията от стъпки или да определи откъде бяха дошли.
Качи се в колата и провери мобилния си телефон. Възпроизведе съобщението от Пендъргаст, в което се казваше, че е уредил нужните разрешения да проучи още три скелета от онези в хангара. Подкара надолу към хотел „Себастиан“, за да вземе съответните документи и да благодари на агента. Оказа се, че е излязъл, но е оставил всичко на рецепцията.
Тя почти забрави студа, докато издирваше първия от трите скелета - Ейса Коб. Внимателно извади останките от грубия ковчег и ги сложи на масата за изследвания. След като подреди инструментите си, си пое дълбоко дъх и започна методично да анализира костите.
Беше точно както подозираше. По всички кости имаше белези от инструмент: драскане, дълбане, порязване. И отново следи от зъби: очевидно човешки, а не мечи. Пак нямаше следи от варене, изгаряне или каквато и да е топлинна обработка - този човек също е бил изяден суров. Също така нямаше следи от огнестрелни рани или от хладно оръжие - смъртта беше причинена от силен удар по главата с камък, последвана от същия брутален побой и разчленяване, както свидетелстваха костите на Баудри. Старите кафяви кокали разказваха нагледно жестоката история на човек, който е бил нападнат, разкъсан на парчета и изяден суров.
Тя се изправи. Вече нямаше никакво съмнение: тези миньори бяха станали жертва на банда серийни убийци.
- Излезе ли както очакваше? - чу се меден провлечен глас зад нея.
Кори рязко се обърна, а сърцето ѝ изведнъж заблъска като лудо в гърдите. Там стоеше Пендъргаст в черно палто и копринен шал около врата. Лицето и косата му бяха почти толкова бели, колкото снегът, полепнал по обувките му. Този тип притежаваше проклетата способност да се промъква зад гърба на човека.