- Виждам, че си получила моето съобщение - отбеляза Пендъргаст. - Снощи се опитах да ти се обадя, но ти не вдигна.
- Съжалявам. - Докато сърцето ѝ си възвръщаше нормалния ритъм. Кори почувства как се изчервява. - Бях на среща.
Една от веждите се повдигна.
- Наистина? И с кого, ако мога да знам?
- Тед Роман. Градският библиотекар. Симпатично момче, бивш ски маниак, пристрастен към снегомоби- лите. Освен това добър изследовател - доста ми помогна в справките.
Пендъргаст кимна, после се обърна многозначително към масата за изследвания.
- Успях да проуча само единия от скелетите - побърза да каже тя, - обаче изглежда притежава същите характеристики като този на Баудри.
- Значи работим с твоето мнение, как да го наречем - група, заета със серийни убийства?
- Точно така. Мисля, че е най-малко от три или четири, а може би и повече души.
- Интересно. - Пендъргаст вдигна една от костите, повъртя я в ръцете си и я огледа повърхностно. - Двама убийци да работят заедно е необичайно, но се е случвало. Обаче трима или повече действащи задружно е нещо наистина rara avis1. - Той остави костта на масата. - Технически са нужни три отделни убийства, за да има основание да се говори за сериен убиец.
- Умрели са единайсет миньори. Това не е ли достатъчно, за да се квалифицират като серийни убийци?
- Съвсем сигурно. Очаквам с нетърпение да получа подробните ти доклади и за другите двама миньори.
Кори кимна.
С ръце в джобовете Пендъргаст огледа хангара за оборудване и накрая спря бледите си очи върху нея.
- Кога за последен път си чела „Баскервилското куче“?
Въпросът беше толкова неочакван, че ѝ се стори, че не е чула правилно.
- Моля?
- „Баскервилското куче“. Кога за последен път си го чела?
- Историята за Шерлок Холмс? В девети клас или може би осми. Защо?
- Спомняш ли си първото писмо, което ми изпрати относно тезата ти? В послеписа споменаваш за среща между Артър Конан Дойл и Оскар Уайлд. По време на тази среща Уайлд разказва на Дойл твърде ужасяваща история, която научил по време на лекционната си обиколка из Америка.
- Точно така. - Кори стрелна поглед към масата. Беше нетърпелива да се върне към работата си.
- Сигурно ще те заинтересува да научиш, че едно от местата, където Уайлд е спирал по време на обиколката си, е точно тук, в Роринг Форк.
- Зная това. Имаше го в дневника на Дойл. Един от миньорите разказал на Уайлд за мечката стръвница, а Уайлд преразказал историята на Дойл. Точно това ми подсказа идеята за моята теза.
- Прекрасно. Имам следния въпрос към теб: мислиш ли, че историята на Уайлд е вдъхновила Дойл да напише „Баскервилското куче“?
Кори потропваше ту с единия, ту с другия си измръзнал крак.
- Възможно е. Дори вероятно. Но не съм сигурна, че виждам връзката.
- Ето каква е: ако хвърлиш едно око на „Кучето“, може да попаднеш на някои указания за онова, което в действителност се е случило.
- В действителност се е случило? Но... Сигурна съм, че Уайлд е чул погрешна история и я е разказал на Дойл. Никой не е могьл да знае истината, че тези миньори не са били убити от мечка.
- Сигурна ли си?
- Дойл пише за мечката стръвница в дневника си. Не споменава и дума за банда канибали.
- Помисли малко: ами ако Уайлд е чул действителната история и я е разказал на Дойл? А Дойл я е сметнал за твърде смущаваща, за да я включи в дневника си? Ами ако вместо това е скрил част от информацията в „Баскервилското куче“?
Кори трябваше да си наложи да не избухне в подигравки. Възможно ли е Пендъргаст да говори сериозно?
- Съжалявам, но това е твърде пресилено. Наистина ли искаш да кажеш, че тази история за Шерлок Холмс може да хвърли светлина върху моя проект?
Пендъргаст не ѝ отговори. Просто стоеше там в черното си палто, втренчен в нея.
Тя потрепери.
- Виж, надявам се да ме извиниш, но искам да продължа проучването си.
Пендъргаст отново не отговори, а продължи да я гледа с тези свои светли очи. По някаква причина Кори съвсем определено изпита усещането, че току-що се е провалила в някакъв тест. Но нищо не можеше да направи: отговорът не се криеше в измислени истории, а в самите кости.
След доста продължително мълчание Пендъргаст леко се поклони:
- Разбира се, госпожице Суонсън - каза той хладно. След това се обърна и излезе от хангара също толкова тихо, колкото беше влязъл.