Баудри подсвирна.
- Боже мили! Някаква представа кой го е направил? И защо?
- Още не.
Настъпи дълго мълчание.
- Имаш ли нужда от помощ?
- Не. Всъщност, да. Трябва да прегледам купчини стари вестници - мисля, че ще имам нужда от помощ за това. Обаче трябва да свърша сама съдебния анализ. Това е първата ми теза и... ами искам да бъде мое собствено дело. Пендъргаст ме мисли за луда. Иска да свършвам и да се върна в Ню Йорк с материала, който съм събрала, обаче аз още не съм готова да го направя.
Баудри се усмихна широко.
- Разбирам те. Ти си като мен. Аз също обичам сама да си върша работата.
Кори отпи от чашата си.
- Намери ли друго място, където да отседнеш?
- Не. Не бях попадала в толкова скъп град.
- Защо не отседнеш при мен? Пазя една празна къща на Рейвънс Ръвин Роуд. Там сме само аз и едно бездомно куче. Честно казано, това място ме плаши. Ще се радвам, ако има кой да ми прави компания. - Особено човек, който е бил в армията. Цял следобед беше мислила за стъпките и си повтаряше колко по-добре щеше да се чувства, ако има съквартирант. - Единственото, което трябва да правиш, е да избягваш няколко камери за видеонаблюдение. Собственикът обича да си вре носа в чужди работи. Но ще се радвам, ако дойдеш.
- Сериозно ли говориш? - Усмивката на Баудри стана още по-широка. - Това би било чудесно. Много благодаря.
Кори си допи кафето и стана.
- Ако си готова, можеш да дойдеш с мен още сега.
- Винаги съм готова. - С тези думи Баудри стана, взе багажа си и я последва в ледената нощ.
29
В четири без пет сутринта лондонско време Роджър Клийфиш влезе в голямата всекидневна на своята голяма градска къща на Мерилбоун Хай Стрийт и огледа сумрачната обстановка със задоволство. Всичко беше на точното място: кадифените кресла от двете страни на огнището; мечата кожа на пода между тях; дългата редица справочници на полираната полица над камината, писмо, заковано за дървото с острието на сгъваем нож точно под тях; научните таблици на стената; тезгяхът с химикали с множество следи от киселина по него; буквите V.R.1, татуирани на далечната стена с дупки от куршуми - разбира се, фалшиви. Имаше дори една износена цигулка, облегната в ъгъла. Клийфиш се беше опитал да се научи да свири, но разбира се, щеше да бъде достатъчно и нехармоничното скрибуцане. Докато се оглеждаше, на лицето му се оформи усмивка. Направо съвършено - толкова близо, колкото беше възможно, до описанията в самите истории. Единственото, което беше пропуснал, бяха разтворът на кокаин хидрохлорид и спринцовката за подкожната инжекция.
Натисна бутончето до вратата и лампите светнаха - разбира се, газови, специално инсталирани с цената на големи разноски. Той тръгна замислен към големия махагонов шкаф за книги и надникна през стъклената врата. Всичко вътре беше посветено на една-единствена тема - темата. Трите най-горни лавици бяха заети с различни екземпляри на „Канонът“ за Шерлок Холмс2- разбира се, дори със своята адвокатска заплата не можа да купи първите издания, но въпреки това разполагаше с някои изключително добре подбрани копия, особено изданието на Джордж Бел от 1917 г. на „Преди да падне завесата“ с напълно запазена обложка; както и изданието от 1894 на Джордж Нюнъс на „Спомените на Шерлок Холмс“. Гръбчето ѝ още беше доста ярко и показваше съвсем малко износване и петна. Долните рафтове на шкафа бяха заети с различни научни изследвания и стари броеве на „Бейкър Стрийт Джърнъл“. Това беше списание, издавано от „Доброволците от Бейкър Стрийт“ - група, посветила се на изучаването и обезсмъртяването на Шерлокианата. Клийфиш беше публикувал няколко статии в списанието, една от които - много подробно изследване, посветено на проучванията на Шерлок на отровите - накара Доброволците да му предложат членство в организацията и да му поднесат Доброволческия шилинг. Човек не кандидатстваше за членство в „Доброволците от Бейкър Стрийт“ - трябваше да бъде поканен. Приемането му в групата без съмнение беше постижението, с което Клийфиш се гордееше най-много в живота.
След като отвори вратите на шкафа, той започна да търси по долните лавици едно списание, което искаше да препрочете, намери го, затвори вратите отново, след това отиде до най-близкото кресло и се отпусна на него с въздишка на задоволство. Газовите лампи хвърляха топла, мека светлина върху всичко. Дори беше избрал градската си къща в района Лисън Гроув заради близостта до Бейкър Стрийт. Ако не беше непостоянният шум на движението отвъд еркерния прозорец, Клийфиш можеше да си представи, че се намира в 80-те години на XIX век.