Звънна телефонът, антикварен модел „Кофин“ от 1879 г. от дърво и твърд каучук, със слушалка, която имаше формата на свръхголяма дръжка на чекмедже. Усмивката избледня на лицето му, когато погледна към часовника и вдигна слушалката.
- Ало?
- Роджър Клийфиш? - Гласът беше на американец от Юга, осъзна Клийфиш, и изглежда идваше от много далече. Той едва успя да го разпознае.
- Обажда се Пендъргаст. Алойшъс Пендъргаст.
- Пендъргаст - повтори Клийфиш, сякаш опитваше името на вкус.
- Помниш ли ме?
- Да, разбира се. - Бяха се запознали с Пендъргаст в Оксфорд, когато той следваше право, а Алойшъс четеше философия в Центъра за следдипломна квалификация на Балиъл Колидж. Пендъргаст беше твърде странен тип - сдържан и крайно затворен. Въпреки това между тях се бе създала един вид интелектуална връзка, която Клийфиш още си спомняше с привързаност. Пендъргаст, спомни си той, сякаш лекуваше някаква лична скръб, а тактичните опити на Клийфиш да измъкне нещо за това не се увенчаха с успех.
- Извинявам се за късното обаждане. Обаче си спомних, че ти често си лягаш в - да речем - необичайно време, и се надявам, че не си изгубил този навик.
Клийфиш се засмя.
- Вярно е. Рядко си лягам преди пет сутринта. Когато не съм в съда, предпочитам да спя, докато паплачта е будна и пъпли насам-натам. На какво дължа честта за това обаждане?
- Разбрах, че си член на „Доброволците от Бейкър Стрийт“.
- Да, имам тази привилегия.
- В такъв случай вероятно ще можеш да ми помогнеш.
Клийфиш се облегна удобно в креслото.
- Защо? Да не би да пишеш по някой университетски проект, свързан с Шерлок Холмс?
- Не. Аз съм специален агент на ФБР и разследвам серийни убийства.
Настъпи мълчание, докато Клийфиш смилаше тази информация.
- В такъв случай не мога да си представя каква услуга бих могъл да ти направя.
- Нека обобщя колкото може по-сбито. Подпалвач изгори къща и нейните обитатели в ски курорта Роринг Форк, Колорадо. Чувал ли си за Роринг Форк?
Разбира се, Клийфиш беше чувал за курорта.
- В края на деветнайсети век Роринг Форк е миньорско градче. Интересното е, че е едно ог местата, където Оскар Уайлд се е отбил по време на лекционната си обиколка на Америка. Докато бил там, един от миньорите му разказал много цветиста история. Тя се въртяла около мечка стръвница.
- Моля, продължавай - каза Клийфиш, докато се чудеше къде ли щеше да го отведе тази странна история.
- От своя страна Уайлд разказва тази история на Конан Дойл по време на съвместната им вечеря през 1889 г. в хотел „Лангъм“. Изглежда тя е имала силно въздействие върху Дойл - силно, неприятно и трайно.
Клийфиш нищо не каза. Разбира се, знаеше за легендарната вечеря. Ще трябва да препрочете записа на Конан Дойл в дневника му по този повод.
- Смятам, че онова, което Дойл е чул, така му въздейства, че го вплита, разбира се, подходящо преправено, в творчеството си като опит за катарзис. Имам предвид „Баскервилското куче“.
- Интересно - отбеляза Клийфиш. Доколкото знаеше, това беше съвсем нова гледна точка. Ако се окажеше обещаваща, можеше дори да се стигне до научна монография за „Доброволците“. Разбира се, написана от него: напоследък търсеше нова тема, върху която да се съсредоточи. - Трябва обаче да ти призная, че все още не виждам с какво мога да ти помогна. И съвсем не мога да видя връзката между това и палежа, който разследваш.
- По втория въпрос предпочитам да запазя мълчание. А що се отнася до първия: все по-сигурен съм, че Конан Дойл е знаел много повече, отколкото е изпуснал.
- Искаш да кажеш повече, отколкото е намекнал в „Баскервилското куче“?
- Точно така.
Клийфиш се поизправи в креслото. Това беше повече от интересно - не, беше направо вълнуващо. Мислите му се заблъскаха.
- Какво искаш да кажеш?
- Че Конан Дойл може някъде другаде да е написал повече за тази мечка стръвница - например в своите писма или непубликувани произведения. Затова ти се обаждам.
- Знаеш ли, Пендъргаст, в твоите предположения може да има нещо.
- Моля, обясни ми.
- Предполага се, че към края на живота си Конан Дойл написал последен разказ за Холмс. Нищо не се знае за него - нито темата, нито дори неговото заглавие. Легендата твърди, че го дал за отпечатване, но му го върнали, защото темата била твърде тежка за четящата публика. Не се знае какво е станало с него по-късно. Мнозина подозират, че е бил унищожен. Оттогава този изгубен разказ на Дойл се е превърнал в легенда и членовете на „Доброволците“ водят безкрайни спорове на тази тема.