- Как се казваше онзи град? Амити? Нали си спомняте - туристите на тълпи си заминават. Е, това се случва тук в момента. Не забелязахте ли? Изведнъж ски пистите опустяха, а хотелите се опразват. Дори онези с ваканционните къщи се готвят да си заминат. След ден или два единствените хора тук ще бъдат тези от медиите. Луда работа. - Тед включи два съседни терминала. После им показа как да боравят с оборудването. След това замълча и накрая попита:
- Е, Стейси, откога си тук?
- От четири дни. Обаче не се показвах, защото не исках да предизвикам врява.
- Четири дни? Значи в деня преди първия пожар.
- Предполагам, че е така. Следващата заран чух за него.
- Надявам се, че нашият малък град ти харесва. Тук е весело, ако имаш пари. - Той се засмя, намигна и за радост на Кори се върна на своето място. Нима ревнуваше? Не притежаваше патент за Тед - дори беше отказала да легне с него в апартамента му.
Те си разделиха търсенето по дати. Кори пое първите три месеца, а Стейси останалите три. Настъпи мълчание, което се нарушаваше само от тихото потракване на клавишите.
По едно време Стейси тихо подсвирна.
- Чуй това:
ТЕ ИСКАХА ЕДНО И СЪЩО МОМИЧЕ
И се дуелираха на светлината от газени лампи заради нея. И двамата бяха нарязани буквално на ивици
Двама момци от Охайо се срещат в полунощ и на светлината на газена лампа започват да се секат със саби и джобни ножове, докато и двамата не изгубват съзнание. Един от съперниците се надига и пронизва противника си със сабята, причинявайки му смъртоносна рана. Дамата, госпожица Уилямс, е на легло от скръб заради ужасната случка.
- Това е много странно - отбеляза Кори, надявайки се, че Стейси няма да чете на глас всяка глупава история, на която попадне. Тя беше приела предложението на капитана да ѝ помогне едва след внимателна самоанализа.
- Това ми хареса. На легло от скръб. Бас ловя, че си е подмокрила гащите заради сбиването.
Грубият коментар шокира Кори, но тя реши, че може би жените в армията си говорят така.
Докато прелистваше заглавията, осъзна, че Тед е прав: през лятото на 1876 година Роринг Форк е бил кървав град. На практика всяка седмица е имало убийство в добавка към всекидневните намушквания и престрелки. В прохода Индипендънс имало обири на пощенски коли, възниквали спорове за границите на минни участъци, ставали чести убийства на проститутки, кражби на коне и обесвания, организирани от доброволчески групи. Градът бил превзет от непочтени картоиграчи, нечестни адвокати, крадци и убийци. Имало и огромно икономическо разделение. Някои извадили късмет и издигнали подобни на дворни къщи на главната улица, докато мнозинството живеело в претъпкани пансиони, по четирима-петима в стая, или на палаткови лагери, потънали в мръсотия, плъхове и облаци комари. Обикновен и широко разпространен расизъм заразил всичко. Единият край на града, наречен Чайна Кемп, бил населен с кулита, които били подложени на ужасна дискриминация. Имало и Нигро Таун. Вестникът споменава и мизерен лагер в близкия каньон, населен от „различни пияни, нещастни представители на червената раса - тъжните останки на някогашното племе юта1“.
През 1876 г. законът още не бил напълно установен в Роринг Форк. По-голямата част от „правосъдието“ била налагана от разни сенчести доброволчески групи. Ако предната вечер в някоя от кръчмите се е случила пиянска престрелка или пронизване с нож, често на следващия ден откривали извършителя увиснал на голямата топола в покрайнините на града. Труповете висели с дни, за да поздравяват новопристигащите. През някоя от по-оживените седмици на дървото висели два, три и дори четири трупа, а от тях „падали личинки“, както описва с удоволствие един от репортерите. Вестниците бяха пълни с цветисти и възмутителни истории: за враждата между две семейства, която завършва с пълното унищожение на всички с изключение на един-единствен човек; за дебелия конекрадец, който бил толкова тежък, че обесването му се превърнало в обезглавяване; за някакъв мъж, който обезумял от онова, което вестникът наричаше „мозъчна буря“, решил, че е Исус, барикадирал се в един от публичните домове и избил повечето от дамите, за да освободи града от греха.
Работата в мините била ужасна, работниците се спускали преди изгрев и излизали след залез и така шест дни в седмицата. Виждали слънчевата светлина само в неделя. Произшествията, срутването на галерии и експлозиите били нещо обикновено. Обаче работата в чуковите мелници и топилните пещи била още по-тежка. Там в мащабна индустриална операция сребърната руда се стривала на прах с помощта на огромни метални „чукове“, тежащи по няколко тона. Те буквално смазвали рудата, блъскали денем и нощем, произвеждайки постоянен звън, който разтърсвал града. Получената баластра се изсипвала в големи железни резервоари с механични бъркачки и мелнични плочи за по-нататъшно смилане до подобно на каша тесто; след това се добавяли живак, сол и меден сулфат. Получената вещерска запарка варели и разбърквали с дни, като я загрявали с помощта на огромни, подгрявани с въглища котли, бълващи пушек. Тъй като градът се намирал в долина, заобиколена от планини, въглищният дим го задушавал. Пушеци като в Лондон скривали слънцето в течение на цели дни. Онези, които работели в мелниците и топилните, били по-зле от миньорите, защото често били попарвани до смърт от пръснати тръби за пара и котли, задушавани от отровни газове или смазвани жестоко от тежкото оборудване. Нямало правила за безопасност, нито за продължителността на работния ден или размера на заплащането. Нямало и профсъюзи. Ако машините осакатели някого, той бил уволняван веднага, без дори да му платят някоя надница допълнително, и оставян да се оправя сам. Най-лошите и опасни дейности се възлагали на китайските кулита, чиято честа смърт се обявяваше на последната страница със същия безцеремонен тон, сякаш ставаше дума за умрели кучета.