- Имаш ли основания да мислиш, че някой е недоволен от теб? - попита той.
Макар да беше разтресена от случилото се, при този въпрос Кори се засмя.
- Да. Всички в „Хайтс“. Кметът, Кърмоуд, Монтебело. Пък и ти.
Началникът усня да пусне лека усмивка.
- Разбира се, ще започнем разследване. Но виж... надявам се да не си помислиш, че не ни е грижа, но вече няколко седмици издирваме бракониер в този район. Убива и разчленява елени и със сигурност продава месото. Един от неточните му изстрели миналата седмица мина през прозореца на къща. Така че случилото се с теб може да е... може да е неточен изстрел на бракониер. Станало е рано сутринта - точно тогава елените и съответно бракониерите са активни. Повтарям - не твърдя, че се е случило точно това, а че е възможно... най-вече, за да ти помогна да се отпуснеш.
- Благодаря - каза Кори.
Двамата станаха и началникът ѝ подаде ръка за сбогуване.
- Съжалявам, но трябва да задържа колата ти като доказателство, за да можем да направим балистичен анализ и да видим дали не можем да намерим куршума.
- Нямам нищо против.
- Ще наредя на някой от полицаите да те закара там, където отиваш.
- Благодаря, но няма нужда. Отивам да пия кафе в „Старбъкс“.
Докато седеше и отпиваше от кафето, Кори се запита дали наистина е бил бракониер. Вярно, че беше ядосала много хора, но това беше забравено, особено след началото на палежите и убийствата. Стрелбата срещу колата ѝ беше опит за убийство. Каква заплаха представляваше тя, че да си заслужава подобно усилие? Началникът беше толкова претрупан - както и всички останали в полицейското управление - че тя не вярваше да проведат резултатно разследване. Ако стрелбата имаше за цел да я уплаши, това нямаше да стане. Може и да беше уплашена, но нямаше начин да бъде прогонена от града. Нещо повече - тази заплаха щеше да я накара да остане по-дълго.
Може би... наистина беше бракониер. Или някой друг местен луд. Можеше да бъде дори серийният подпалвач, който е променил начина си на действие.
Мислите ѝ се насочиха към Стейси, която сигурно още спеше в къщата. Накрая щеше да ѝ се наложи да слезе в града и онзи можеше да стреля и по нея.
Тя извади мобилния си телефон и набра номера ѝ. Обади се сънлив глас, обаче щом Кори започна да ѝ разказва случилото се, Стейси бързо се разсъни.
- Някой е стрелял по колата ти? Ще намеря този задник.
- Чакай. Не го прави. Това е лудост. Остави полицията да се оправя.
- Следите му ще се виждат в снега. Ако тръгна по тях, ще стигна да дупката, в която се е сврял.
- Моля те, не го прави. - На Кори ѝ трябваха десет минути, за да я убеди де не го прави. Когато се готвеше да затвори, Стейси каза:
- Надявам се да стреля по моята кола. Имам няколко патрона дум-дум, които копнеят да се запознаят с вътрешността на главата му.
След това Кори се обади във фирмата за коли под наем. Агентът веднага ѝ обясни, че началникът на полицията лично се е обадил, за да обясни задържането на колата. Колко ли ужасно е да стрелят по теб, има ли нужда от лекар... и би ли приела по-голяма кола - разбира се, на същата цена - като малка компенсация за случилото се?
Когато затвори, Кори се усмихна. На началника най-накрая бяха започнали да му растат топки.
38
Роджър Клийфиш се пльосна на едно от двете тапицирани с кадифе кресла до камината в лондонската си къща. Краката му почиваха върху мечата кожа, а цялото му тяло попиваше благотворната топлина от пукащия зад решетката на камината огън. Агент Пендъргаст седеше на другото кресло, неподвижен и втренчен в пламъците. Когато Клийфиш го бе въвел, агентът на ФБР бе огледал помещението с повдигнати вежди, без да каже нищо. Въпреки това Клийфиш усещаше някак си, че го беше одобрил.
Той рядко пускаше някого в своята всекидневна и не можеше да не се чувства малко като Шерлок Холмс тук, у дома, като негов колега в разследване. Тази мисъл успя леко да повдигне духа му. Ако беше честен към себе си обаче, вероятно щеше да приеме ролята на Уотсън. В края на краищата, Пендъргаст беше професионалният детектив.
Най-накрая Пендъргаст се размърда, остави чашата уиски със сода на масичката за сервиране и попита:
- Е, Клийфиш, какво откри досега?
Това беше въпросът, от който запитаният се боеше. Той преглътна, пое си дълбоко дъх и отговори:
- За съжаление нищо.
Светлите очи се вторачиха настойчиво в него.