В крайна сметка, едно напълно задоволително израстване.
Когато остави чашата настрана и започна да сгъва салфетката, госпожица Пембрук осъзна, че на прага стои мъж. Беше твърде добре възпитана, за да покаже изненада, но направи малка пауза, преди да сгъне салфетката за последно и да я прибере в бюрото си. Човекът имаше впечатляващ външен вид - висок и блед, светлоруса коса и очи с цвета на ледник. Носеше добре ушит черен костюм, но тя не го познаваше, а и посетителите обикновено се обаждаха, за да си запазят час.
- Простете - каза той с американски южняшки акцент, придружен с очарователна усмивка, - не искам да се натрапвам, госпожице Пембрук, но секретарката в предния офис не е на мястото си и да, имаме среща.
Доротея Пембрук отвори бележника си и хвърли поглед на страницата с текущия ден. Да, наистина, имаше среща в единайсет и петнайсет с някой си господин Пендъргаст. Спомни си, че изрично беше поискал да се срещне с нея, а не с администратора - нещо твърде необичайно. Въпреки това не беше представен от секретарката, а тя не понасяше подобна неформалност. Мъжът обаче имаше очарователни маниери, затова беше готова да не обръща внимание на нарушените стандарти.
- Може ли да седна? - попита той, усмихвайки се отново.
Госпожица Пембрук кимна към стола пред бюрото си.
- Мога ли да попитам за какво искате да разговаряте с мен?
- Искам да посетя един от вашите имоти.
- Да посетите? - Тя разреши на възможно най-слабата отсянка на неодобрение да оцвети тона ѝ. - На място разполагаме с доброволци, които биха могли да ви помогнат. - Наистина, беше прекалено да я безпокоят за подобна дреболия.
- Извинете ме - отговори мъжът, - не желая да отнемам от ценното ви време. Разговарях по този въпрос със Службата за посетители и те ми препоръчаха да се обърна към вас.
- Разбирам. - Това придаваше друг смисъл на нещата. Освен това мъжът наистина имаше най-изтънчени обноски. Дори акцентът му говореше за произход от сой - не говореше на някой от онези груби, варварски американски диалекти. - Преди да започнем, ние тук имаме някои правила. Първо, изискваме личната карта на посетителя, ако обичате.
Мъжът отново се усмихна. Имаше красиви бели зъби. Бръкна в черното си сако и извади кожен портфейл, който сложи на бюрото, разкривайки нещо проблясващо в златно, под което лежеше личната карта. Госпожица Пембрук се смая.
- О, мили боже! Федералното бюро за разследване? Това... за криминално разследване ли става дума?
Мъжът се усмихна най-подкупващо.
- Не, не, няма защо да се тревожите. Въпросът е личен, няма нищо официално. Щях да ви покажа паспорта си, но остана в хотелския сейф.
Госпожица Пембрук позволи на трептящото си сърце да се успокои. Никога преди това не беше намесвана в криминално разследване и самата мисъл за подобно нещо я ужасяваше.
- Е, господин Пендъргаст, това е успокояващо и аз съм на ваше разположение. Моля, кажете ми името на имота, който искате да посетите.
- Става дума за вила на име Ковингтън Грейндж.
- Ковингтън Грейндж? Ковингтън Грейндж. - Наименованието не беше познато на госпожица Пембрук. Но това не беше чудно, защото на грижата на Тръста бяха поверени хиляди имоти, включително някои от най-големите английски имения, и от нея не можеше да се очаква да помни всички.
- Минутка. - Тя се завъртя към компютъра си, прехвърли няколко менюта и въведе името в едно празно поле. На екрана се появиха няколко снимки и дълъг обяснителен текст. Когато го прочете, госпожица Пембрук разбра, че няма и най-малък спомен за мястото. Не беше за чудене, че хората от Службата за посетителите бяха препоръчали на мъжа да разговаря с администратор.